— Май ще повърна — прошепна Натали, а Елиз простена тихо върху рамото на стража си. Но ритуалът продължи.
Скочих на крака и се спуснах към мястото на Максън, строполявайки се в скута на баща ми.
— Максън! Максън, кажи им да спрат!
— Трябва да седнете, госпожице — каза стражът ми и опита да ме избута до седалката ми.
— Максън, умолявам те!
— Излагате се на опасност, госпожице!
— Пусни ме! — викнах на стража и го ритнах с всички сили. Но колкото и да се мъчех да се изкопча, той ме държеше здраво.
— Америка, моля те, седни! — призова ме майка ми.
— Едно! — броеше мъжът на сцената и видях как сопата се стоварва върху ръцете на Марли.
Горката изскимтя покъртително, досущ като сритано куче. Картър не издаде и звук.
— Максън! Максън! — крещях аз. — Сложи край на това! Спри ги, моля те!
Чуваше ме, сигурна бях, че ме чува. Видях как затвори бавно клепачи и преглътна, сякаш така можеше да прокуди виковете ми от главата си.
— Две!
Марли проплака в неописуема агония. Дори не можех да си представя каква болка преживяваше, а оставаха още тринайсет удара.
— Америка, седни! — настояваше майка ми. Мей стоеше между нея и татко с извърнато настрани лице и ридаеше почти толкова измъчено, колкото и самата Марли.
— Три!
Погледнах към родителите на Марли. Майката бе заровила глава в дланите си, а съпругът u я държеше в обятията си, сякаш можеше да u даде закрила срещу всичко, на което ставаха свидетели в момента.
— Пусни ме! — изкрещях на стража, но напразно. — МАКСЪН! — Нададох вик. Макар и с премрежено от сълзи зрение, виждах достатъчно и знаех, че ме чува.
Обърнах очи към другите момичета. Нямаше ли какво да сторим? Някои от тях също плачеха. Елиз се беше превила на две с притисната към челото си длан и изглеждаше напът да припадне. Но в ничие лице не прочетох гняв. Не се ли възмущаваха от всичко това?
— Пет!
Писъците на Марли несъмнено щяха да ме преследват цял живот. Никога не бях чувала подобно нещо. Прилошаваше ми от ликуващите подвиквания на народа, от факта, че приемаха случващото се за развлечение. От мълчанието на Максън и примирението му с това зверство. От бездейния плач на останалите момичета.
Единственото нещо, което ми вдъхваше поне малко надежда, беше поведението на Картър. Въпреки че се потеше от мъка и трепереше от болка, все някак успяваше да мълви утешителни думи на Марли.
— Още малко… остана — сричаше той.
— Шест!
— Обичам… те — запъваше се той.
Не можех да го понеса. Опитах да издера с нокти стража, но плътните ръкави на униформата му го защитиха. Изпищях, като ме сграбчи по-силно.
— Махни си ръцете от дъщеря ми! — извика татко, теглейки стража. Намърдах се в отворилото се пространство с лице към мъжа и свирепо забих коляно в тялото му.
Той изпъшка приглушено и залитна назад, а баща ми го хвана, докато летеше надолу.
Прескочих парапета с движения, възпрепятствани от роклята и високите ми обувки.
— Марли! Марли! — закрещях, тичайки с всички сили. Малко преди да се докопам до стълбите зад сцената, двама от стражите ме настигнаха, а с тях нямаше как да се преборя.
От този ъгъл се виждаше, че бяха разголили гърба на Картър; кожата му вече беше разкъсана и висеше потресаващо на места. Кръвта му се процеждаше на струйки, изцапвайки панталоните на някогашната му униформа. Страх ме беше да си помисля в какво състояние бяха ръцете на Марли.
Самата идея ме запрати в още по-яростна истерия. Започнах да обсипвам стражите с ругатни и ритници, но успях само да загубя едната си обувка.
Повлякоха ме към двореца, докато глашатаят обявяваше следващия удар, а аз не знаех дали да изпитвам благодарност, или срам. От една страна, ми спестяваха ужасната гледка, а от друга, имах чувството, че изоставям Марли в най-страшния момент от живота и.
Така ли щях да оставя нещата, ако и бях истинска приятелка?
— Марли! — провикнах се. — Марли, много съжалявам! — Но тълпата беше толкова подивяла, а тя плачеше толкова силно, че едва ли ме чу.
Мятах се и пищях през цялото време, докато ме влачеха към двореца. Стражите ме стискаха така силно, че несъмнено щях да съм покрита със синини по-късно, но не ме беше грижа. Трябваше да им се опълча.
— Къде е стаята и? — чух единия да пита, а като се извъртях, забелязах някаква прислужничка да се задава по коридора. Не я разпознах, но тя очевидно знаеше коя съм. Жената съпроводи стражите до вратата на стаята ми. Чух как прислужничките ми възнегодуваха, като видяха колко грубо се отнасяха с мен.
— Успокойте се, госпожице, не е редно да се държите така — изсумтя единият от стражите, докато ме водеха към леглото ми.
— Излизайте от стаята ми, дявол да ви вземе! — развиках им се аз.
Прислужничките ми, и трите обляни в сълзи, се спуснаха към мен. Мери понечи да изчисти мръсотията от роклята ми, но аз я зашлевих през ръцете. Бяха знаели. Бяха знаели, а не ме бяха предупредили.
— Вие също! — креснах им. — Всички вън! ВЕДНАГА!
Думите ми ги стреснаха и финото телце на Луси така се разтрепера, че донякъде съжалих за изблика си. Но просто трябваше да остана сама.
