— Моля те — прошепна той затрогващо, стиснал ръцете ми. Отчаянието в гласа му ме накара да вдигна поглед към него. — Обеща ми да останеш с мен. Не се отказвай, не и заради това. Умолявам те.
Въздъхнах и кимнах с глава.
Облекчението му беше осезаемо.
— Благодаря ти.
Максън остана на мястото си, вкопчен в ръката ми като в спасително въже. Чувството беше различно от вчерашния ни момент на близост.
— Знам, че… — подхвана колебливо той. — Знам, че се двоумиш дали да приемеш позицията. Винаги съм знаел, че ще ти е трудно да встъпиш в длъжност. И съм сигурен, че това усложнява нещата. Но… какво е отношението ти към мен? Още ли си решена да останеш с мен?
Размърдах се смутено в леглото, без да знам как да му отговоря.
— Нали ти казах, че не съм способна да размишлявам точно в този момент.
— А, да… — Огорчението му беше толкова доловимо. — Ще те оставя на мира засега. Но в най-скоро време ще проведем този разговор.
Приведе се напред, сякаш за да ме целуне, но аз сведох поглед и той се прокашля.
— Довиждане, Америка — каза и си тръгна.
А аз рухнах наново.
Когато прислужничките ми влязоха, незнайно минути или часове по-късно, ме намериха ридаеща. Обърнах се в леглото и умолителният поглед в очите ми просто нямаше как да им убегне.
— О, госпожице — простена Мери и дойде да ме прегърне. — Да ви подготвим за лягане.
Луси и Ан се заеха с копчетата на роклята ми, а Мери изчисти лицето ми и среса косата ми.
И трите насядаха край мен, мъчейки се да ме утешат. Искаше ми се да им обясня, че не страдах само по Марли, но и заради потресаващата болка, свързана с Максън; ала ме беше срам да си призная колко силни чувства изпитвах, колко заблудена бях.
А когато попитах за родителите ми и Ан ми съобщи, че семействата незабавно били отпратени по домовете им, страданието ми се удвои. Дори не бях успяла да се сбогувам с тях.
Ан галеше косата ми и ми шепнеше успокоително. Мери, клекнала до леглото, масажираше релаксиращо краката ми. Луси просто притискаше длани към сърцето си, сякаш преживяваше всичко наравно с мен.
— Благодаря ви — промълвих, подсмърчайки. — Съжалявам за одеве.
Трите се спогледаха.
— Няма за какво да се извинявате, госпожице — настоя Ан.
Понечих да u възразя, тъй като определено бях прекрачила границата в отношенията си с тях, но на вратата отново се почука. Опитах да измисля вежлив начин да отпратя Максън, но когато Луси скочи да отвори, ме посрещна лицето на Аспен.
— Простете, че ви безпокоя, дами, но чух някой да плаче и исках да се уверя, че сте добре — каза той.
После директно дойде до леглото ми, което беше дързък ход, предвид събитията от изминалия ден.
— Лейди Америка, искрено съжалявам за приятелката ви. Разбрах, че ви е много близка. Ако имате нужда от нещо, на ваше разположение съм. — Погледът в очите му казваше толкова много: че беше готов да пожертва какво ли не, само и само да ми помогне, че заради мен искаше да върне всичко постарому.
Каква глупачка бях. Почти се бях отказала от единствения човек на света, който наистина ме познаваше и обичаше. Двамата с Аспен бяхме градили съвместния си живот толкова дълго, а Изборът почти го беше унищожил.
Аспен стоеше пред мен. Невредим.
— Благодаря ви — отвърнах тихо. — Ще запомня добрината ви.
Аспен ми се усмихна почти незабележимо. Усещах, че му се искаше да остане; аз също имах желание за това. Но прислужничките ми се суетяха наоколо и просто нямаше начин. Наскоро си бях казала, че Аспен винаги ще е до мен, и сега с радост откривах колко вярно беше това.
