— Съжаляваме, госпожице — каза Ан и дръпна подчинените си назад. Знаеха колко близки бяхме с Марли.
Марли…
— Просто си вървете — промълвих аз и зарових лице във възглавницата.
Като затвориха вратата след себе си, изхлузих единствената си обувка и пропълзях по-навътре в леглото, докато стотиците дребни парченца от пъзела най-накрая започнаха да се подреждат в главата ми. Значи, това беше тайната, която се боеше да ми сподели. Не и се оставаше в двореца, защото не изпитваше чувства към Максън, но и не и се тръгваше, защото не искаше да се разделя с Картър.
Внезапно ми се избистриха десетки подробности: защо държеше да стои на определени места и защо все поглеждаше към вратите. Заради Картър; него чакаше. Сетих се как по време на гостуването на краля и кралицата на Суендуей беше отказала да се скрие от слънцето… заради Картър. Ами когато се сблъсках с него пред тоалетната? Търсел беше Марли. Ето каква тайна бе пазила приятелката ми — тайната за смълчания си любим, за откраднатите целувки, за дългоочаквания момент, когато най-сетне щяха да бъдат заедно.
Колко трябва да го е обичала, за да прояви такова лекомислие, да рискува толкова много?
Как изобщо бе възможно подобно нещо? Струваше ми се нереално. Предполагала бях, че такива действия водят до наказание, но не и че можеше да сполети точно Марли, че един ден ще я отпратят… не го разбирах.
Стомахът ми се преобръщаше. Като нищо можех да съм на нейно място. Ако двамата с Аспен не бяхме толкова предпазливи, ако някой бе дочул разговора ни по време на снощния танц, сега можеше ние да сме на онази сцена.
Дали някога щях да я видя отново? Къде ли щяха да я изпратят? Дали родителите u нямаше да я загърбят? Нямах представа в коя каста се беше подвизавал Картър, преди службата в дворцовата стража да го повиши в Двойка, макар че ми приличаше на Седмица. Седма каста се намираше на дъното и въпреки това превъзхождаше многократно Осма.
Не можех да повярвам, че Марли вече принадлежеше към Осма каста. Беше абсолютно недопустимо.
Дали ръцете щяха да u служат някога? За колко време се възстановяваха подобни травми? Ами Картър? Дали изобщо щеше да може да ходи след такъв побой?
Можеше Аспен да е на негово място.
Можеше аз да съм на нейно.
Направо ми се гадеше. Изпитвах жестоко облекчение, задето не бях на нейно място, но и породено от него чувство на вина, толкова силно, че едва дишах. Бях ужасен човек, ужасна приятелка. Срамувах се от себе си.
Не ми оставаше нищо друго, освен да ридая.
Прекарах сутринта и по-голямата част от следобеда свита на топка в леглото си. Прислужничките ми донесоха обяд, но аз дори не го докоснах. За мое успокоение — не настояха да останат с мен и ме оставиха да потъгувам сама.
Не успявах да се съвзема. Колкото повече обмислях случилото се, толкова по-зле ми ставаше. Не можех да прогоня писъците на Марли от съзнанието си. Чудех се дали някога щях да ги забравя.
На вратата ми се почука колебливо. Прислужничките ми ги нямаше да отворят, а на мен не ми се помръдваше, затова просто останах в леглото. Посетителят ми изчака малко и влезе непоканен.
— Америка? — прошепна Максън.
Не му отвърнах.
Той затвори вратата, прекоси стаята и застана до леглото ми.
— Съжалявам — каза. — Нямах избор.
Аз останах неподвижна и безмълвна.
— Другият вариант беше да разпоредя екзекуцията им. Снощи хората от телевизията ги спипали и разпространили видеоматериала без позволението ни — обясни настоятелно той.
Умълча се за известно време, може би с надеждата, че ако остане до мен достатъчно дълго, ще намеря какво да му кажа.
Накрая коленичи до мен.
— Америка? Погледни ме, скъпа.
Стомахът ми подскочи от ласкавото му обръщение. Въпреки това обърнах поглед към него.
— Трябваше да го направя. Трябваше.
— Как можа просто да стоиш безучастно? — Гласът ми прозвуча необичайно. — Защо не направи нещо?
— Както ти казах и преди, позицията ми изисква хладнокръвие, поне привидно. Наложило ми се е да овладея това умение. На теб също ще ти се наложи.
Сбърчих вежди. Сериозно ли си мислеше, че още исках този живот след всичко случило се? Очевидно да. Когато лека-полека разтълкува изражението ми, абсолютен шок осени неговото собствено.
— Америка, съзнавам, че си разстроена, но моля те! Казах ти вече: ти си единствената за мен. Моля те, не ми го причинявай.
— Максън — подхванах бавно, — съжалявам, но не смятам, че ще се справя. За нищо на света не бих могла да понеса нечие страдание равнодушно, и то при положение, че аз самата съм отговорна за него. Не мога да бъда принцеса.
Той си пое дъх изумено — навярно най-близкото нещо до истинска тъга, което някога бях наблюдавала у него.
— Америка, предначертаваш остатъка от живота си въз основа на пет минути от нечий чужд. Такива събития се случват рядко. Няма да взимаш участие в нищо подобно.
Поизправих се в леглото с надеждата, че така мисълта ми ще тече по-плавно.
— Аз просто… дори не мога да разсъждавам нормално в този момент.
— Тогава недей — прикани ме той. — Не взимай решение за двама ни в такова състояние.
Незнайно защо, думите му ми прозвучаха някак заблуждаващо.
