— Възможно е — отвърна той и видимо потрепери от болка, изопвайки гърба си. — Но не могат да влязат, затворим ли се вътре. Вратата се отваря само по три начина: човек с ключ може да я активира от външната страна, човек с ключ може да я активира от вътрешната страна. — Максън потупа джоба си, демонстрирайки, че има как да ни измъкне, настъпи ли моментът. — Или просто изчакваш два дни. След четирийсет и осем часа вратата се отваря автоматично. Стражите проверяват всяко от скривалищата, отшуми ли опасността, но не е изключено да пропуснат някое; а без механизма за отключване със закъснител някой може да си остане затворен тук завинаги.
Отне му доста време да ми обясни всичко това. Очевидно изпитваше болка, но като че ли се стараеше да се разсее, говорейки. Приведе се напред и изсъска през зъби, което усили агонията му.
— Максън?
— Не мога… не мога повече. Америка, би ли ми помогнала със сакото?
Той изпъна ръка назад и аз скочих да изхлузя сакото от гърба му. Остави го да се свлече на земята и се зае с копчетата на ризата си. Понечих да му помогна, но той ме спря, задържайки ръцете ми в своите.
— Рекордът ти за пазене на тайни вече не е особено впечатляващ. Но точно тази трябва да отнесеш в гроба си. И аз — в моя. Разбираш ли?
Кимнах, макар и да не знаех за какво говореше. Максън пусна ръцете ми и аз бавно разкопчах ризата му. Чудех се дали някога си беше фантазирал как го правя.
Честно казано, аз бях. В нощта на партито по случай Хелоуин бях лежала в леглото си, бленувайки точно за този момент от бъдещето ни. Само дето си го бях представяла по различен начин. Но при все това по гърба ми полазиха тръпки.
Макар и отраснала като музикантка, в предишния си живот бях заобиколена от художници и скулптори. Веднъж бях видяла скулптура на стотици години, изобразяваща атлет с диск в едната си ръка. Тогава си бях помислила, че само човек на изкуството бе способен да създаде толкова съвършено тяло. Гърдите на Максън бяха не по-скромно изваяни от всяко произведение на изкуството, което някога бях виждала.
Но всичко се промени, когато опитах да изхлузя ризата от гърба му. Платът u беше залепнал по кожата му и при разместването му се чу мокър, лепкав звук.
— Бавно — помоли ме той. Аз кимнах и минах зад него, за да пробвам и от тази позиция.
Гърбът на ризата му беше пропит с кръв.
Ахнах, обездвижена за момент. След това обаче, усещайки, че впереният ми поглед само влошаваше положението, продължих с работата си. Успях да сваля ризата и отидох да я закача на една от кукичките, което ми даде малко време да се посъвзема.
Обърнах се и обходих с поглед гърба на Максън. От рамото чак до кръста му се спускаше кървяща рана, пресечена от друга, която също кървеше и пресичаше трета, малко позараснала, която пък пресичаше още една по-отдавнашна, вече набръчкана и почти заздравяла. Изброих около шест пресни разреза, струпани върху още кой знае колко стари.
Как бе възможно подобно нещо? Та той беше принцът. Във вените му течеше синя кръв, притежаваше върховна власт, стоеше над целия народ, над всичко — понякога дори над закона. Как тогава се беше сдобил с толкова белези?
После си спомних погледа в очите на краля по-рано същата вечер. И опитите на Максън да прикрие страха си. Как бе възможно човек да причини подобно нещо на собствения си син?
Отново се обърнах и се разтърсих по рафтовете, докато не намерих малко парцалче. Отидох до мивката и с радост открих, че имаше вода, макар и леденостудена.
Поукротих нервите си и се върнах при Максън, мъчейки се да запазя хладнокръвие поне заради него.
— Може да щипе малко — предупредих го.
— Няма нищо — прошепна той. — Свикнал съм.
Заех се да почиствам кръвта от дългата рана с мокрото парцалче, започвайки от рамото надолу. Първоначално Максън се отдръпна леко, но понесе болката мълчаливо. Като преминах към втората рана, заговори:
— Знаеш ли, от години се готвя за този момент. С нетърпение очаквах да настъпи денят, в който да се почувствам достатъчно силен, за да му се опълча.
Направи кратка пауза, през която ми се изясниха някои неща: защо човек, работещ зад бюро, имаше толкова мускулесто тяло, защо неизменно беше полуоблечен и готов за действие, защо се беше ядосал, когато го нарекох хлапе и го бутнах в гърдите.
Прочистих гърлото си.
— Тогава защо не му се опълчи?
Той не отвърна веднага.
— Боях се, че ако не изкара гнева си на мен, ще го изкара на теб.
Наложи ми се да спра за момент, твърде смаяна дори да проговоря. В очите ми запариха сълзи, но направих всичко възможно да ги възпра. Рухнех ли, само щях да утежня ситуацията.
— Знае ли някой? — попитах.
— Не.
— Докторът? Майка ти?
— Нямаше начин да го скрия от доктора, но той е дискретен. А на майка ми не бих казал за нищо на света, нито бих u дал причина да заподозре подобно нещо. Наясно е, че баща ми е строг с мен, но не искам да я безпокоя с останалото. Освен това съм способен да го понеса.
Продължих да чистя раните му.
— С нея не се държи така — побърза да ме увери той. — Предполагам и нея малтретира, но не физически.
— Хмм — провлачих аз, останала без думи.
