Келсън още веднъж погледна към Морган, но генералът се бе вторачил в ботушите си и упорито не вдигаше поглед. За миг през съзнанието му пробяга мисълта, че Морган иска той да изпълни молбата й независимо, че не бе казал нищо подобно. Келсън отново погледна към Рикенда, която все така стоеше на колене пред него, и я хвана за ръцете, за да я изправи. Възнамеряваше да направи последен опит да я разубеди.
— Милейди, вие не знаете какво искате. Това е немислимо. Да пътувате като последния войскар в боен поход.
— Мога да пътувам под покровителството на епископ Кардиъл, сир — рече тя с готовност. — Може би не го знаехте, но Кардиъл е чичо на майка ми. Зная, че няма да възрази.
— Значи ще сглупи — отвърна Келсън. Той се взря в лицето й, в погледа му се четеше примирение.
— Морган, имаш ли някакви сериозни възражения срещу това?
— Само тези, които ти изтъкна, принце. Но мисля, че милейди успя да ги разсее.
Келсън изсумтя и кимна.
— Добре, давам ви разрешение да дойдете, но при условие че епископ Кардиъл също ще се съгласи. Тръгваме по изгрев-слънце, след няколко часа. Ще бъдете ли готова?
— Да, сир. Благодаря.
Келсън кимна.
— Морган ще се погрижи за настаняването ви.
— Както наредите, сир.
— Тогава лека нощ.
След това Келсън се поклони леко и напусна стаята. Все още стискаше несъзнателно писмото в ръка. Морган тръгна след него, но преди да излезе се обърна назад към бялото видение на лунната светлина. Лицето на Рикенда бе бледо и изпито, но в него се четеше решителност. Тя сведе очи и се поклони, когато Морган се обърна към нея, но не срещна погледа му.
С тиха въздишка Морган затвори вратата след себе си и последва Келсън.
Насърчават се в едно зло намерение, наговарят се да поставят скришно примки, и казват: Кой ще ги види?
В Кардоса бе пладне и слънцето прежуряше немилостиво в планинския въздух, но по северните склонове на ридовете все още се виждаше сняг. Рано тази сутрин Уенсит, Райдън и Лайънел се спуснаха на коне надолу по дефилето, за да се срещнат с Бран Корис и останалите генерали на Уенсит, които щяха да оглавят ударната му сила. Защитните укрепления бяха огледани и Уенсит заедно с антуража си спря пред високата шатра с огненочервен цвят, около която щеше да се разположи стана на армията му, когато противникът пристигнеше. Наоколо сновяха войници в черно-бялата униформа на Фурстан и мъкнеха вещите/които господарят им смяташе за неизбежна част отличното си удобство за всяка подобна военна операция.
Шатрата бе огромна. Куполът напомняше по формата си гигантска лукова глава от огненочервена коприна и покриваше пространство голямо, колкото тронната зала на Уенсит в Белдор. Вътре бе разделена на половин дузина отделни помещения с тежки драперии и кожи, които заглушаваха всички звуци и държаха приятна прохлада. Уенсит можеше да събере всичките си съветници там, но днес денят бе твърде хубав, за да го прекара затворен и нареди да изнесат креслата на разкошния килим пред входа на купола. Слугите се втурнаха да изпълнят заповедта, а междувременно един отличните камериери на Уенсит пое измокреното при ездата в дефилето наметало на господаря си и донесе вместо него кафтан от кехлибарена коприна. Уенсит се отпусна в едно от кожените кресла и позволи на слугите да му събуят ботушите, за да сложи сухи пантофи. Същевременно майордомът му поднесе димяща порцеланова чаша чай. Уенсит кимна подканящо на съратниците си и им посочи свободните кресла, а после собственоръчно поднесе чаша чай на Бран Корис с думите:
— Пийни и се отпусни, приятелю. Днес ти направи големи неща.
Бран пое чашата, а Уенсит подаде още две на Лайънел и Райдън. По лицето му се изписа удоволствие от силния аромат на чая.
— Наистина аз съм силно впечатлен от удара, който нанесе на врага ни, Бран. Освен това ти стори много за обединението на силите ни, изглади пропуските в отбраната ни и укрепи нашия съюз. Лайънел, трябва да сме щастливи, че имаме такъв съюзник.
Лайънел се поклони почтително и седна в креслото до Уенсит.
— Радвам се, че господарят на Марли избра да се присъедини към нас, Ваше Величество. Той би бил страшен противник. Невероятна е способността му да извлече най-доброто от всяка ситуация. — Тъмните очи на Лайънел умееха да излъчват смразяващ огън в мигове на ярост, но днес те бяха топли, почти прями, сякаш в лицето на Бран Корис бе открил свой изгубен роднина. — Дори аз научих много от него, сир — добави замислено Лайънел.
— Наистина ли? — попита мило Уенсит.
Бран се разтопи в похвалите на Уенсит и Лайънел. Отпи с удоволствие от чая си, без да забелязва тежкия поглед на Райдън. Настъпи кратко мълчание преди Райдън да заговори:
