— Прости ми безпокойството, принце — измърмори Морган докато сочеше на Келсън печата на плика. — Предполагам, че ще искаш да го прочетеш незабавно. Херцог Джеърд е пленен, но жив. Генерал Глодрут и неколцина други са успели да се спасят. Много се зарадвахме на новината.
— Глодрут! — възкликна Келсън и отиде до свещите да прочете останалото. — Също и Бърхард! Извинете ме, милейди. Вестите са наистина важни.
При тези думи Морган се сепна сякаш едва сега забеляза, че в стаята има и трети човек. Нещо в тези сини очи го хвърли назад в миналото. В главата му изплува спомен от последната пролет, когато заедно с Дънкан пътуваха към Дхаса и бяха застигнати от карета точно преди Свети Торин. Тогава за първи път видя тези очи и огнената коса; за втори път се срещна с нея преди една седмица, когато заедно със сина си присъстваше на вечернята. Искаше да попита Дънкан за нея, но забрави. Сега образът стоеше пред очите му, по-ярък от всякога.
Коя бе тя? И какво правеше тук в покоите на графинята на Марли?
Неволно пристъпи към нея, после спря объркано и се поклони леко, за да прикрие объркването си. Кръвта му бучеше в ушите и не можеше да разсъждава ясно. Единственото, което можа да стори, бе да я погледне в очите и да промърмори:
— Милейди.
Тя му се усмихна колебливо.
— Разбирам, че не е бил обикновен ловец на име Елън онзи, който измъкна каляската ми при Свети Торин през пролетта — каза меко тя.
Морган не пропусна да отбележи, че Рендълските езера едва ли са по-сини от очите й.
— Вашето лице бе последното нещо, което си спомням през онзи ужасен ден, когато забравих всичко — прошепна Морган като изостави окончателно етикета и формалностите. — Оттогава ви зърнах само веднъж, но вие не ме забелязахте. Обаче сънувах…
Внезапно замълча като усети, че няма право да говори всички тези неща, а жената сведе очи и се заигра разсеяно с подгъва на дрехата си.
— Простете, милорд, но не зная как да се обръщам към вас. Аз… — Келсън прочете писмото и откри с изненада, че двамата си говорят.
— Милейди, простете недодяланите ми маниери. Съвсем забравих да ви представя Негова Светлост, херцога на Коруин. Морган, това е лейди Рикенда, съпруга на Бран Корис.
Стомахът на Морган се сви, когато Келсън спомена името на предателя и с усилие на волята си наложи поне външно спокойствие.
Разбира се, че бе жената на Бран, иначе какво ще прави в тази стая?
Рикенда от Марли! Съпруга на Бран Корис! Каква извратена прищявка на съдбата ги бе срещнала на пътя за Дхаса само, за да ги раздели завинаги тук, зад стените на града? Рикенда от Марли, Боже, как можа да е така недосетлив?
Прочисти си гърлото и се поклони отново, за да скрие чувствата си.
— О, лейди Рикенда и аз вече сме се срещали, сир. Преди няколко месеца имах честта да й помогна да измъкнем каляската й от тинята до Свети Торин. Е, тогава й се представих под друго име. Нямаше как да разбере кой съм в действителност.
— Не той, аз — отвърна Рикенда и вирна смело брадичката си, но без да среща погледа на Морган.
— Аха — рече Келсън. Очите му прескачаха от единия на другия докато мислеше на какво се дължи странната реакция на Морган. Най-после се предаде и се усмихна лъчезарно.
— Е, радвам се, че си останал рицар дори и под чуждо име, Морган. Милейди, ако ни извините, ще ви напуснем сега. Лорд Аларик и аз имаме още доста работа. Освен това предполагам, че искате да останете сама за известно време. Моля, не се колебайте, ако ви потрябвам за нещо.
— Много сте любезен, Ваше Величество — промълви Рикенда като се поклони ниско и сведе поглед.
— А, няма нищо. Морган, да тръгваме.
— Както кажете, принце.
— Един момент, сир.
Келсън се извърна и видя, че графинята го гледа много особено.
— Има ли нещо друго, милейди.
Рикенда си пое дълбоко дъх и направи крачка към него. Ръцете и бяха свити нервно. После падна на колене пред краля и сведе глава. Келсън се облещи към Морган.
— Направете ми услуга, сир, умолявам ви!
— Услуга ли, милейди? Рикенда погледна Келсън в очите.
— Да, сир. Позволете ми да дойда с вас в Кардоса. Може би ще мога да поговоря с Бран, да го убедя да се откаже от тази лудост. Ако не заради мен, то поне заради сина ни.
— Да дойдете с нас в Кардоса? — отвърна като ехо той и погледна Морган с отчаяна молба за помощ. — Милейди, това не е възможно. Армията не е за жена с благороден произход. Нито пък мога да ви изложа на опасностите на битката, дори и да разполагахме с прилична квартира за вас. Ние отиваме на война, милейди!
Рикенда сведе поглед, но остана все така на колене.
— Наясно съм с трудностите, сир, и те не ми пречат. А това е единствения начин да ви помогна да поправите злините, които предателството на съпруга ми причини. Моля, не ми го отказвайте, сир.
