Принц Джехал бе сторил това. Явно знаеше защо е тук. Знаеше, че е открила отровите му. Сега целият свят щеше да разбере какво върши той и никой нямаше да му остане верен. Майка ѝ щеше да стане Говорител. Тя щеше да го унищожи и Листра щеше да се върне у дома.
Пътят през пещерите бе дълъг и досаден. Лампите стигаха колкото да осветят краката им и макар стените да бяха гладки, на някои места тунелите плавно се спускаха надолу. На други места пък пещерата ставаше като комин и се издигаше почти вертикално. Металните стълби бяха заковани в скалата, но в броня от драконови люспи изкачването бе почти невъзможно. Джостан изпусна лампата си и тя се пръсна на части на пода. После стигнаха толкова тясно място, че трябваше да изоставят по-голямата част от доспехите си. Джаслин се постара да не мисли как изглежда в момента, с ръкавици, шлем, ботуши, обикновени дрехи по останалата част от тялото и зачервено лице там, където огънят бе проникнал през забралото ѝ.
Стори ѝ се, че прекараха половин ден, лутайки се из пещерата, но накрая, когато спря, дочу шума от вода и разбра, че приближават целта си. След няколко завоя видяха и светлина, а шумът от водата се увеличи. В следващия момент се озова на ръба на пропаст. Ръката на Семиан я хвана точно навреме.
Алхимиците бяха построили тунелите си над една подземна река, поне това знаеше. Тя коленичи и започна да опипва ръба на пропастта, докато не намери това, което търсеше — стълба, закачена за камъка. Реката бе на повече от трийсет метра надолу, а цепнатината в скалата бе толкова тясна, че тя понякога докосваше другата страна, докато слизаше по стълбата. На дъното дървена пътека бе построена над бушуващата река. Малки ниши бяха изковани в стените и след десет минути ходене в нишите се появиха лампи, които осветяваха пещерата в призрачна бяла светлина. Ездач Джостан спря при първата осветена ниша и взе лампата.
— Някой е бил път дотук, за да остави лампи — каза той, — сигурно сме близо.
След това сбърчи нос.
— Не надушвате ли нещо?
Джаслин и Семиан се спряха и подушиха въздуха.
— Пушек — казаха и двамата. Джаслин не бе сигурна какъв извод трябва да си извади от това. Пушекът означаваше, че наблизо има пожар и първата ѝ мисъл бе за дракони. Но след цялото това ходене нямаше как да са близо до входа на пещерите.
Нали?
Втората ѝ мисъл бе за кухненска печка. Бе гладна.
В една тясна част от пропастта, малко по-нататък, тя най-после откри алхимиците. Вече по нишите нямаше лампи, дървената пътека изчезваше, а един глас в тъмнината ги запита.
— Кои сте вие?
— Ездач Семиан, Ездач Джостан и Нейно Височество принцеса Джаслин от двора на кралица Шезира — извика Семиан. Гласът му отекна из пещерите.
— Вдигнете лампите, за да видим лицата ви.
Джаслин вдигна лампата си и понечи да изругае идиотите, застанали на пътя ѝ, но се въздържа. Бе уморена, гладна, покрита със синини и драскотини от безброй падания и леко обгорена в лицето.
Миризмата на пушек се засили.
След секунда над тях се появиха светлини и тя видя група бронирани войници на дървена платформа. Те им хвърлиха въжена стълба. Когато Джаслин се изкатери по нея, видя, че това не са прости войници, а легендарните Елмазени стражи.
— Ваше Височество — поклони се капитанът, — изпратихме капитан пред вас, така че да не стават повече грешки.
Имаше предвид да предупреди всички, че тя идва.
— Колко от стражите са тук? — попита тя.
— Преди атаката около сто, Ваше Височество — поклони се отново капитанът, — но сега вече не съм сигурен.
— Сто! Защо тогава стоите тук, вместо да излезете и да се погрижите за тези дракони! Та те са само два!
— Ваше Височество, ние се изправихме срещу тях, но ездачът на белия дракон бе твърде умен, а черният… — той си пое дълбоко въздух. — Ваше Височество, върху черния нямаше ездач. Ние вдигнахме щитове срещу пламъците им, но те не останаха във въздуха. Черният слезе при нас и разби стените ни. Убиваше с нокти, зъби и смъртоносната си опашка. Изгубихме най-малко една трета от воините си. Може би и половина.
— Имах три дракона там.
Капитанът поклати глава. Не каза нищо, но очите му говореха, че драконите са изгубени за нея.
— Какво има, капитане?
— Ваше Височество… — капитанът въздъхна. — Драконите Ви се присъединиха към нападателите. В момента се опитват да ни задушат с пушек…
Понякога Джехал чувстваше, че ще се пръсне от собствената си гениалност. Беше изиграл и Хирам, и Шезира, а те все още не можеха да разберат как.
Той се облече внимателно, с два костюма. Външно изглеждаше като Елмазен страж, с тежко палто и шлем. Ако свалеше всичко това, щеше да изглежда като обикновено момче, което се занимава с нощните гърнета на благородниците. Тези момчета често тичаха по разни задачи посред нощ. Знаеше го от опит — самият той бе изпращал Казам по такива задачи.
Луната бе изгряла. Не знаеше колко точно е часът, но бе наясно, че е минала по-голямата част от нощта. Ако изчакаше още малко, нямаше да има време да направи това, което иска, и да се върне на зазоряване.
