На всеки няколко часа Пряспа се извисяваше над долината. Понякога Кемир и Надира летяха с нея. Те се издигаха над клисурата в търсене на пушек, който да излиза от пукнатини в земята. Когато намереше такъв, Пряспа задръстваше пукнатината, а след това кръжеше още часове наред в търсене на други. Кемир разбираше какво точно прави тя. Бе го правил и той самия, само дето жертвите му бяха плъхове и зайци.
Пепелявия мина покрай тях, докато влачеше едно петнайсет метрово дърво с опашката си. Драконът го погледна лакомо.
— По мен — Кемир не си направи труда да вдигне поглед.
— Идете на лов тогава.
Когато драконите не гледаха огъня, се хранеха. През първите два дни те успяха да изядат всички животни в гнездото и телата на хората, които бяха убили. Днес бяха отишли до селото на входа на клисурата. Бяха изненадани от това, че то е изоставено. Селяните едва ли бяха отишли надалеч, но бяха събрали смелост да избягат и да се скрият. Дори бяха взели повечето от животните си.
— Хей, Пепеляви! — извика Кемир — Да знаеш, аз също съм гладен. Какво е на вкус месото от дракон?
Драконът се спря и се обърна към Кемир. Лицето му бе неразгадаемо, но въпреки това Кемир остана с впечатление, че му е смешно.
Внезапно драконът замръзна. Той изпусна дървото и се изправи на задните си крака, гледайки внимателно пещерите.
Кемир се изправи, но не видя нищо от камъните и пушека.
— Какво?
Застанали един до друг, двата дракона се изстреляха покрай Огледалните езера. Те се бутаха и си съскаха един на друг, търсейки някакво предимство. Трима ги последваха, подредени в ясен ред. Джехал присви очи, когато те се стрелнаха към него, в опит да различат кой с кой е. От време на време поглеждаше настрани. Хирам наблюдаваше драконите, същото правеше и кралица Зафир. Всъщност, всички гледаха тях. Състезанието щеше да продължи до финала.
Един човек обаче не гледаше драконите. Сред групата вестоносци едно от момчетата не скачаше и не викаше. То наблюдаваше Зафир, а и него.
Джехал се усмихна. Не бе сигурен за кой шпионира момчето, за Шезира или за Хирам. Може би и за двамата, но в крайна сметка това нямаше значение.
Драконите приближиха.
Те се бяха спуснали преди около час от Диамантената каскада. Десет огромни дървени рамки, всяка една от тях с височина и широчина от трийсет метра, бяха разположени по полята на Гладната планина и около езерото. Всяка една от тях бе предназначена за Кралете и Кралиците на Кралствата, а последната бе за Говорителката и нейните гости. Джехал трябваше да е насред полята, на рамката на крал Тиан, но вместо това се бе наместил тук. Бе положил известно усилие да остане незабелязан, но момчето го бе последвало.
Всички около него викаха. Той погледна над водата, за да прецени дали остават още дракони, но нямаше. Смисълът на състезанието бе да се прелети през всяка от рамките. От земята те изглеждаха огромни, но на гърба на засилил се дракон бяха доста малки и понякога ставаха инциденти.
Понякога губеха дракон, но по-често Ездач. Да паднат четирима обаче… Джехал се замисли. Той бе участвал в тези състезания и знаеше как Ездачите се борят за позиция. Борбата над полята ще да е била изключително добра и за миг той съжали, че не е останал на мястото си, за да я види.
После се съвзе. Драконите, които се бореха за първото място, приближаваха към последната платформа. Щяха да стигнат финала след по-малко от минута. Бе време да си ходи. Той се измъкна докато всички наблюдаваха финала. Почти никой не го забеляза.
Почти никой. Докато се отдалечаваше от дърветата Джехал чу как ревът на тълпата достига до кресчендо, а после и трясъкът на платформата, когато един от драконите се удари в нея. Усети раздразнение. Години наред щяха да говорят за това състезание, а той го бе пропуснал.
Погледна към дърветата. Когато го стори, две фигури започнаха да се надигат от храстите. Джехал бързо им махна с ръка да останат скрити.
— Още една минутка — прошепна той, докато минаваше покрай тях. — Облечен е като вестоносец.
Той се спря за миг и вдигна бялата коприна пред очите си. Зафир вече бе на път, следвана от двама Ездачи. Правеше всичко възможно, за да остане скрита. Той махна коприната от очите си и приклекна сред царска папрат и къпинаци.
— Взе го, нали? — попита той. Един от мъжете му подаде голяма торба. Той се зачуди дали не трябва да им напомни колко опасен е товарът им, но вече чуваше как Зафир идва по горската пътека. Тя мина на около метър от мястото, в което се криеше Джехал. Той задържа дъха си и зачака.
И продължи да чака.
Бе на ръба отново да вземе коприната, когато пратеникът внезапно се появи, пълзейки надолу по пътеката. Джехал се напрегна, готов да скочи.
