Той уви бялата коприна около очите си за последно и погледна към спящата Зафир през очите на тайтакейския дракон. Тя бе сама. Чудесно.
Но не. Той я загледа и след това бавно се съблече. Все още бе опасно, прекалено опасно. Вдругиден вече нямаше да е така. Тогава кралете и кралиците щяха да са си отишли.
Той не свали коприната от очите си, дори когато остана гол. Вместо това накара дракончето да прелети през стаята на Зафир и да се разположи до главата ѝ. То започна да кълве по лицето ѝ, докато тя не се размърда. Когато видя дракона се усмихна.
— В средата на нощта…
Дракончето кимна. Зафир бръкна под възглавницата си и извади собствената си копринена превръзка. Джехал погледна през рамо. Две рубинени очички отвърнаха на погледа му.
— Ти си гол — прошепна тя.
— Иска ми се да беше тук.
— Иска ми се да можех да те докосна.
— Скоро, любима — въздъхна Джехал, — когато Хирам вече няма да е на пътя ни.
Усмивката на лицето ѝ угасна.
— Отварите вече губят въздействието си.
— Невъзможно. Достатъчни са, за да издържи още месец.
— Да. Ти му даде прекалено много, затова ги крада и ги разводнявам.
— Моля?
Зафир завъртя очи.
— Искам всичко да приключва, Джехал.
Принцът изръмжа и започна да крачи напред-назад.
— Защо го направи? Той не трябваше да се поболее преди решителният ден да остане в миналото.
— Питаш ме защо? — сопна се Зафир. — Имаш ли идея колко гнусно е всичко това, през което трябва да минавам? Понякога, след като приключи с мен и се отправи към леглото си, трябва да повърна, за да се успокоя.
— Вече обаче си Говорител, ако не прецакаш нещата през следващите няколко дни. Не искаше ли това?
— Не, Джехал, ти го искаше. Аз исках само теб. Хирам ме отвращава. Трябва да пъшкам под него и да го наричам крал на леглото ми, докато всъщност искам да му счупя врата. Освен това той подозира нещо. Не знам как, но го подозира.
Тя се намръщи.
— Започна се на сутринта. Питаше разни неща.
— Какви неща?
— За теб. Някой му е подшушнал, че сме любовници, Джехал. Той естествено не го вярва, но и не спира да говори за това. Сложил е стражи пред вратата ми. Преди беше досаден; сега вече е нетърпим. Отърви ме от него, принце мой. Издържах достатъчно. Ти получи това, което искаше. Сега е мой ред.
Джехал я погледна с рубинените очи на дракона.
— Самият аз не искам нищо повече от това, любима. То е най-съкровеното ми желание. Дори при мисълта за него… — той погледна надолу. — Е, виждаш сама.
— Не искаш ли да си тук, до мен, да усещаш допира на кожата ми?
— И нещо повече от кожата ти?
— Да се въргаляме заедно под копринените завивки?
— Знаеш, че го искам!
— Ела тогава! Сега!
Тя постепенно взе да избутва завивките от кревата си и бавно се разкри пред него. Когато те останаха в краката ѝ, тя се отпусна и бавно прокара ръка от врата до мекото мъхче между краката си.
— Трябва ли да ти показвам какво трябва да правиш — каза тя предрезгавяло, а после се изкикоти, когато драконът на Джехал започна да кръжи във въздуха, за да помогне на собственика си да се наслади изцяло на гледката.
— Трябва да почакаме, любима. Докато всичко е безопасно.
— Не! — Зафир внезапно се изправи и хвана механичния дракон на Джехал във въздуха. След това отправи въздушна целувка към Джехал и всичко потъмня.
— Какво правиш?
— Щом не мога да те имам и ти не можеш. Писна ми. Прибрах малката ти играчка под възглавницата си. Сега ще махна тази коприна от очите си и ще се наспя. А ако искаш да видиш нещо от мен, се отърви от Хирам и глупавата си малка съпруга. И го направи скоро, за да не го направя аз.
Джехал почака още малко, но чу единствено дишането на Зафир. След още една минута дръпна коприната настрани от очите си и си пое дълбоко въздух. Сърцето му бясно туптеше, а главата му се бе замаяла. Той не бе сигурен дали това е от страст, или от гняв.
Да се отърве от Хирам. Нетърпелива глупачка.
Но можеше ли да го стори? Ако я оставеше да го направи сама, тя щеше да оплеска нещата и да провали всичко.
Можеше ли да го направи?
Той си легна и се помъчи да заспи, но не можа. Мислите се въртяха в главата му побеснели. Можеше ли да се справи?
И тогава разбра, че може и знае как. С тази мисъл той заспа след минути.
Кемир бавно превръщаше една пръчка в стрела за лък, а до него Надира нервно крачеше напред-назад. Дори от тук той можеше да почувства решителността на драконите. Целеустремеността им беше направо плашеща понякога, но Кемир осъзна, че хората бяха същите. По-дребни, но също толкова вманиачени.
Когато алхимиците се бяха прибрали в пещерата си, драконите бяха побеснели и разрушиха малкото останали здрави сгради, след което започнаха да летят по скалите, търсейки начин да влезнат. След това се успокоиха. Сега бяха скупчили огромни клади на входа на всяка пещера, бяха ги запалили и методично издухваха пушека в тунелите. Най-страшното бе, че го правеха вече втори ден, всичките пет от тях, без да спрат да си поемат въздух. Двама от новите дракони се преместваха от клада на клада, докато духаха пушека. Останалите трима бяха в гората, за да съборят още дървета, които да запалят.
