Момчето вероятно имаше шесто чувство. Когато Джехал и хората му изскочиха, то вече се въртеше, а в ръката му се бе появил нож. Той замахна към един от хората на Джехал, който изпъшка и отстъпи. Тогава обаче Джехал нахлузи торбата върху главата на момчето.
— Това е жена!
— Знам. Съборете я! — изсъска заповедно Джехал. Тя бе бърза и смъртоносна, но не можеше да се мери с трима здрави мъже.
— Вържете я и вземете проклетия ѝ нож!
Четиримата се бореха за няколко мига в мрачна тишина, след което Джехал удари там, където трябваше да е лицето на жената. Битката свърши.
Заедно нахлузиха втора торба около кръста ѝ, притискайки ръцете до тялото ѝ.
— По дяволите! — Раненият мъж гледаше към себе си и към ръцете си. Ризата му бе подгизнала от кръв. Той остана изправен за още един миг и след това падна на земята. Тялото му изчезна в папратта.
— Остани тук и се погрижи за него — изръмжа Джехал.
— Той е мъртъв, Ваше Височество.
— Неприятно, наистина, но си остава Ездач от Устата на яростта. Няма как да оставим тялото му тук, нали така? Погрижи се за трупа и тогава се върни при мен.
Той претърси тялото на жената за още ножове, след което стегна ръцете ѝ така, че да не са заплаха за него, и върза въже около врата ѝ. После я завлачи между дърветата. Щом изглеждаше, че тя идва на себе си, той дръпваше въжето и я поваляше.
„Не ми трябваш красива“, помисли си Джехал. „Не, че някога си била. Просто трябва да си жива и способна да бягаш. Нищо повече.“
Бе разгледал гората предишния ден, за да прецени колко надалеч трябва да иде. Имаше изоставена ковачница недалеч от мястото, в което надпреварата на драконите завърши. С изба. Бе му се сторила перфектна и близка до мястото, в което бе устроил засадата.
Най-сетне, след като бе влачил жената около час или повече, го стигна. Блъсна я навътре и я хвърли надолу по стълбите към избата, след това затвори вратата зад себе си. Най-накрая дръпна торбата от главата ѝ и я поля с кофа вода.
— Лейди Настрия. Маршал-рицар на кралица Шезира. За мен е удоволствие да бъда във Вашата компания. Съжалявам само за обстоятелствата, при които тази очарователна среща се провежда.
Тя го погледна. Устните ѝ бяха сцепени, а лицето ѝ бе в кръв и синини. Едното ѝ око бе толкова подуто, че не можеше да го отвори. Изплю един зъб и отвори уста.
— Можеш да викаш, ако искаш. Няма кой да те чуе, но пък вие жените винаги викате накрая, нали? Викате за помощ?
Настрия затвори устата си.
— Предател — процеди тя.
— Предател? Аз? Понеже дадох дума на твоята кралица и не я спазих? Малко като Хирам, а? — той се изсмя. — Предател! Ти не ме познаваш, Маршал-рицарю. Ама изобщо. Не, тук няма предателство. Просто поправям една много стара кривда.
Той поклати глава и въздъхна.
— Знаеш ли, аз те наблюдавах в последните дни. Искаш ли да разбереш как?
Без да изчака отговора ѝ, той извади бялата коприна и я притисна до очите ѝ.
— Погледни. Погледни внимателно. Това е една малка магия, която получих от един странник. Не се прави на изненадана. Кралицата знае ли за твоя кръвен маг? — той отдръпна коприната. — Разбираш, че нямаше да ти покажа това, ако не смятах да те убия, нали?
Тя го погледна. Горда и начумерена едновременно.
— Какво искаш, Джехал?
— Ето — той взе една чаша вода. — Ето ти малко вода. Прецених, че докато те докарам тук няма да си в отлично състояние. Знаеш ли, успя да убиеш един от моите Ездачи.
Настрия погледна към купата и извърна лице.
— Драга моя, и двамата знаем, че хубавата отрова е скъпичка и не действа така лесно, както си мислят останалите. Когато те убия, ще го направя с хладна стомана.
Той вдигна един меч от ъгъла на избата и го изтегли от ножницата.
— Принадлежеше на баща ми, когато все още можеше да го използва.
— Тогава давай, използвай го, Джехал. Съдбата ти е предопределена и ти не можеш да я промениш.
— Знаеш ли, по-скоро бих унищожил двореца, отколкото да убия творец като теб. Но понеже не искаш да минеш на моя страна… жалко. Посвоему си възхитителна. Една жена, станала Маршал-рицар. Винаги съм се чудел какво ли е това за теб, да си обкръжена от Ездачи, които са толкова по-силни от теб. Облечена в доспехи, ти едва ли би могла да останеш права. Но си бързичка, не мога да го отрека. И можеш да правиш това, което никой друг Ездач не може — да се обличаш като слуга и да обикаляш двореца, без никой да те поглежда. Понякога си лейди Настрия, Маршал-рицар. Друг път обаче си момче, което носи нощното гърне на някой стар благородник, мияч на чинии в кухнята, обикновена девойка. Възхищавам ти се. Наистина. Ние с теб ужасно си приличаме.
Той се усмихна.
— Знаеш, че когато нещо трябва да се свърши както трябва, трябва да си го свършиш сама.
— От колко време?
— Какво от колко време?
— Ти и Зафир…
Джехал се изсмя.
— От много време, Маршал-рицарю. От толкова много време, че се поглеждаме така, както го правят влюбените, независимо от старанието си да не го правим. Радвам се, че точно ти ни разпозна. Предполагам вече си казала на Хирам.
Настрия сви рамене.
— Ще се почувствам глупаво, ако не си — той отново надигна чашата. — Моля те.
Тя плю и го изгледа яростно.
