— Нее, казала си на Хирам. Знам, че си го направила. „Жена Ви и Усойницата, господарю Хирам. Наблюдавайте ги.“ Знам, че си му казала точно това. Той не го прие добре. Всичко около него се разпада, не мислиш ли? Пак се разболява. Отварите вече не му помагат. Зафир е млада, а той е стар. И да не забравяме самите избори. Щеше ми се да можех да прочета мислите му тогава. Да знам какво минава през главата му.
— Знам разни неща, принц Джехал. За Тайтакей. Неща, които ти не знаеш. Те не са приятелите, за които ги мислиш.
— Слаб опит, Маршал-рицар — изсмя се Джехал и отново надигна чашата. — Ще пиеш ли от това или не?
— Не.
— Щях да се разочаровам от теб, ако бе отпила — кимна той. — Предполагам няма с какво да те изкуша да предадеш кралицата си и да се поклониш пред мен. Щеше да е хубаво да имам някой с твоите умения. Но щеше да ми се наложи да проверя дали си искрена… сещаш се.
Настрия просто го гледаше. Той прочете омразата в този поглед.
Въздъхна. Щеше да стане по трудния начин, тогава. Кой знае защо, от тази мисъл му стана по-добре. Той отвори насила устата ѝ и изсипа съдържанието на чашата в гърлото ѝ. Щеше да се почувства зле, ако тя припаднеше.
Но тя се бореше и плюеше, докато накрая не издържа и погълна поне част от водата. Постепенно съпротивата ѝ угасна. Главата ѝ клюмна. Джехал изчака тя да захърка, след което изля остатъка от съдържанието на пода и остави меча на баща си настрана.
— Казах ти, че не е отрова, Маршал-рицарю. Макар че ще ти се иска да беше.
По лицето на Джаслин се стичаха сълзи. Търкането на очите не помагаше, тъй като пушекът не се махаше. Семиан ѝ бе показал как да диша през влажна кърпа като останалите, но въпреки това тя не спираше да кашля. Дори в огромното пространство на централната пещера, въздухът ставаше невъзможен за дишане. А също така и неприятно топъл, независимо от ледената река, минаваща през пещерите. Рано или късно драконите щяха да открият начин да поразят и нея.
— Върнете се, Ваше Височество — изграчи Ездач Джостан. — Няма нужда от това. Вървете в по-високите пещери, при алхимиците. Това е работа за войници.
Тя знаеше, че той е прав. Вече дори нямаше доспехи. Но докато гледаше фигурите, движещи се в пушека около нея, знаеше какво трябва да направи.
— Да не искаш да умреш опушен, Ездач Джостан? Аз предпочитам да го направя след глътка свеж въздух.
— Огнените ще победят драконите, Ваше Височество — тихо каза Семиан. — По един или друг начин.
Така се наричаха тези войници от Елмазената стража. Джаслин не ги бе чувала преди, но разпозна оръжията им. Те нямаха мечове, брадви или кинжали, само огромни щитове, способни да покрият човек напълно и гигантски арбалети, които изстрелваха стрели, големи колкото крака ѝ. Трима души бяха необходими, за да придвижат дори само един през пещерите.
Наричаха оръжията скорпиони.
— Колко войници има тук, Ездачо Семиан?
— Не знам, Ваше Височество.
— Предположи тогава. Шейсет? Седемдесет?
Докато се препъваха напред, пушекът се сгъсти, а въздухът стана по-топъл. Джаслин нямаше идея накъде отива. Просто следваха войниците. Ако се загубеха, едва ли някога щяха да намерят пътя за навън. Това бе мрачна мисъл.
— Някъде толкова.
— Срещу пет дракона. Значи на дракон се падат дванайсет души. Мислиш ли, че дванайсет души могат да надвият дракон, Ездачо Семиан? Дори ако не вземем под внимание факта, че първоначално войниците бяха сто, а драконите двама, и отново постигнаха надмощие.
След първата среща в пещерите Джаслин не бе допусната близо до Огнените. Те бяха специален легион, обясниха ѝ алхимиците. Най-добрите от най-добрите, обучавани почти от люлката да пазят редута. Не можеше сред тях да има жена, дори да е принцеса. Колкото и да настояваше, алхимиците винаги намираха начин да я спрат от това да говори със стражите. Никога не ѝ отказваха директно, разбира се, но все едно го бяха направили.
Но колкото и специални да бяха, нямаше да спечелят. Единствената надежда на Джаслин бе да се измъкне в суматохата. Или да стигне Тихия, да го накара да я чуе.
— Не е много вероятно, Ваше Височество — с нежелание отговори Ездач Семиан.
— Но те няма да се бият с драконите, Ваше Височество — намеси се Ездач Джостан. — Просто ще убият ездачите им.
Джаслин поклати глава. Ездач Джостан не желаеше да разбере това, което всички останали вече знаеха. Това, което алхимиците търпеливо бяха обяснили, за да няма объркване. Драконите действаха сами. Нямаше бунтовни Ездачи, които да управляват Тихия, Матанизкан и Левантер. Имаше бунтовни дракони.
Независимо от всичко, което му бе казано, Джостан вярваше, че отвън има хора и че всичко, което трябва да се свърши, е да се убият тези хора.
— И един Ездач стига — изръмжа Семиан. Той разбираше всичко. Джаслин бе видяла лицето му, когато вестоносецът бе дошъл. Някой го чакаше отвън и Семиан очевидно го познаваше. „Някакъв наемник“, бе казал той. „Една от по-глупавите идеи на Маршал-рицаря.“ Бе казал, че човекът няма значение, но погледът му говореше друго.
