— Постоянно изчезваха, нали? Предполагам, не си помислил върху това. Че на всеки два месеца идва ново хлапе. Не си забелязал? Срамота, старче. Винаги трябва да наблюдаваш момчетата с гърнетата. Те са невидими, но знаят всичките ти тайни. С кой си лягаш, с кой говориш в средата на нощта. Те спят с нас. Знаят всичко за нощния ни живот. Дишат същия въздух.
Усойницата се изкикоти.
— Така че трябваше да сменяме твоите, преди изпаренията да им навредят. Не се безпокой, те са добре. Макар че едва ли се интересуваш, ти все пак дори не ги забеляза. Сигурно си уплашен за себе си. Мисля, че те разбирам.
Гласът на Усойницата се отдалечи, все едно той става.
— Не си прави труда в опити да се движиш или да викаш, старче. Вярвам, че досега си разбрал, че ухапването от Усойница е смъртоносно.
Той се изсмя.
— Но все пак ти спечели една малка победа. Предполагам, че ти открадна белия дракон на кралица Шезира. Във всеки случай не бях аз, не беше и Зафир, а не ми се вярва крал Валгар да направи подобно нещо. Но ти… защо го направи? Не можа да понесеш, че ще притежавам нещо толкова съвършено? Сега Шезира никога няма да узнае истината. Жалко.
Той потупа Хирам по рамото.
— Лека нощ, старче, и довиждане. Сега ще те оставя, обкръжен от твоята Елмазена стража. Не след дълго Зафир ще дойде и ще свали торбата от главата ти, след което ще извика верните ти хора, онези, които прати да пазят нейната врата. Те ще те занесат до леглото ти, един стар, заспал пияница. Почивай в мир. До утре сутринта, когато ме видиш отново, дори няма да ме помниш.
Усойницата си тръгна. Хирам чу как стъпките му заглъхват. Вътре в торбата той се опита да извърне глава, да я отдалечи от изпаренията, които дори нямаха мирис. Когато се опита да махне торбата, бе сякаш си бие шамари с парчета сурово месо. Ръцете му не се подчиняваха на волята му. Не правеха това, което той иска от тях. Не можеше да движи пръстите си. Опита се да изкрещи, но успя само да изграчи. Тук, на балкона, никой нямаше да го чуе.
Ритна с крака. Можеше да прави поне това. Некоординирано, но поне ги движеше. След няколко минути бе успял да се придвижи на няколко сантиметра. Изтощен, той се предаде. Вцепенението бе станало дори по-лошо. Колкото повече се бореше, толкова повече се надишваше с изпаренията.
Шезира. Времето и пространството се размазаха. Вече не знаеше къде е. По някое време усети как силни ръце го поемат. Явно бяха махнали торбата, тъй като отново виждаше звездите. И лица.
Шезира. Можеше да се довери само на нея. Тя единствена можеше да ги прогони. Дори след всичко, което си бяха причинили, след всичко, което той ѝ бе причинил, тя щеше да направи това, което е редно. Щеше да има силата, която на него му липсваше.
Опита се да се съпротивява, но мислите го отведоха далеч от ума му, а останалата част от тялото му притихна.
— Шезира…
Кемир се обърна и се затича към пещерите и драконите.
— Недейте! — изкрещя той. — Спрете! Не яжте телата!
Но пристигна прекалено късно. Разбира се, че пристигна прекалено късно. Мръсният Ездач нямаше да му каже истината, ако имаше и най-малкият шанс да спаси чудовищата. Всички дракони бяха с окървавени муцуни. По реката се носеха няколко трупа, но бе ясно, че повечето са били изядени. Стисна гневно юмруци. „Без броня, без меч — щях да го изкормя.“
Но нали затова Ездачът му бе казал истината? Защото в предишния момент той бе негов. Понеже този път можеше да го довърши. А сега вече бе късно. Бе го пуснал.
„По дяволите!“ Това прозрение го накара да стиска и разпуска юмруците си отново и отново, дори да се разкрещи.
— Отровени са! — извика той, когато Пряспа и Пепелявия се спряха и го погледнаха. Другите три дракона не ги разбраха. Все още правеха това, което им се каже — само че не от Ездач на гърба си, а от друг дракон в главата си.
Пряспа изплю половин рицар.
— Не знам. — Кемир посочи надолу по реката. — Имаше един Ездач. Той мина покрай теб по реката. Той ми го каза.
Пепелявия вдигна глава и избълва струя пламък към небето.
— Може би — Кемир сви рамене. — Може да изчакаш и да научиш истината сам. Или да го намериш и да го попиташ. Последния път, когато го видях, той бе на няколкостотин метра в тази посока, скрит зад онези скали. Вървеше към гората. Едва ли се е отдалечил много.
„И уби Солос“, помисли си наум Кемир, ала на глас не каза нищо.
Драконите също не отговориха. Пепелявия тропна с ноктеста лапа, разтърсвайки земята, след което цялата долина потрепери, когато двамата с Пряспа полетяха към дърветата. Другите три дракона се върнаха към подпалените пещери. Кемир нервно погледна към скалите над тях, уплашен да не би да паднат рязко. Когато се увери, че такава опасност няма, се затича зад Пряспа. Така трябваше да направят. Не да палят огньове, а да погребат всичко под тонове скала. Да съборят цялата планина и да затрупат това проклето място. Защо не го бяха направили?
