Елмазеният дворец полностью

Отровата е в мен, Кемире. Но аз ще сторя това, което е редно. Ако ще умирам, ще е в битка с враговете ми. Аз съм дракон. Такава е природата ми.

— В битка? — Кемир вдигна поглед към небето. — Те няма да дойдат, за да се бият с теб, глупачке. Ще те изчакат да си отидеш, гледайки те равнодушно. Ще останат скрити в пещерите си и ще се появят, чак когато си прекалено слаба за да се надигнеш от земята. На това битка ли му викаш?

Вече викаше, чувствайки горчивината на загуба, която не разбира.

— Излети в планините! Намери езеро с глетчер и се потопи в него! Ако това не те охлади, нищо няма да успее. Ако искаш да се бориш, бори се с отровата!

Не, Кемире. Ще остана с Пепелявия.

Кемир тропна с крак.

— Глупачке! Ако отровата не те убие, можеш да се върнеш и да опиташ отново! Можеш да освободиш Пепелявия, да освободиш всички дракони! Ако умреш, всичко свършва. Всичко, за което си се борила, ще си отиде с теб.

Пряспа го загледа. За миг той помисли, че тя ще го изяде. Чувстваше мислите в главата ѝ, реките от гняв и желание, невъзможността да вземе решение. След което бавно кимна.

Не е в природата ни да бягаме, Дребни Кемир, и не разбирам защо предаваш собствения си вид. Но добре. Нека бягаме.

Тя приведе рамене и глава към земята. Кемир се покатери на гърба ѝ и качи Надира със себе си.

Алмири мина на пръсти по пода. Все още трепереше и се потеше от тичането нагоре по стълбите. И от това, което бе станало преди това. Имаше една-единствена свещ, чието пламъче нервно трепереше и караше сенките по стените да треперят. Ръцете ѝ също трепереха. Тя приближи леглото на майка си и отново се почувства като малко момиче, дете, което търси утеха, дете, което я бе получавало твърде рядко.

Шезира се въртеше насън. Алмири знаеше за сънищата ѝ. Тя също ги бе имала в дома си, в далечния север.

Как някой чука по прозореца, как тропването става все по-силно и по-силно, докато цялата стая не почне да се тресе. За това как картините падат от стената, свещите се обръщат, а таваните се напукват. За това как замъците се разпадат, а земята се разтваря и ги погълва.

Тя коленичи до леглото и леко побутна майка си.

— Ваше Височество!

Шезира се отдръпна трескава настрана.

Някой бе в леглото ѝ. По средата на нощта. Нещо лошо…

Алмири опита отново.

— Майко! — този път Шезира я чу. Стана, ококорила широко очи.

— Алмири?

— Да. Майко, трябва да се събудиш.

Отвън се чуваха викове и звън на мечове. Крещяха мъже.

Трябваше да се скрие…

Шезира потърка очи и погледна дъщеря си, мъчейки се да предпази очите си от светлината на свещта.

— Алмири — каза тя отново. — Какво правиш тук?

— Майко, някой се е опитал да убие Говорителя.

— Хирам е мъртъв?

— Не, майко. — Алмири се опита да остане спокойна, но не можа да скрие напрежението си.

— Кралица Зафир. Някой се е опитал да убие кралица Зафир?

Лежеше на пода в тъмното, мъчеше се да не диша. Бронирани нозе пред очите ѝ. Жестоки думи, оголени, окървавени мечове…

— Предполагам, че не са успели.

— Не, майко. Ранена е, но е жива.

— Жалко — изсмя се Шезира.

— Майко! Това не е смешно! — гласът на Алмири се стори писклив на самата нея. Искаше да изкрещи.

— Кой го е направил?

— Казват, че било Ездач, маскиран като вестоносец. Твърдят, че това е твоят Маршал-рицар.

Видя как майка ѝ изстива. „Колко време мина, откакто се уплаши за последно, майко?“

Собственият ѝ съпруг, крал, измъкнат от леглото и хвърлен на пода с меч на гърлото му.

— Настрия?

— Да, майко.

— Не! — Шезира отметна завивките и се изправи. — Настрия не би направила нещо такова. Не и без заповедите ми.

— Знам, майко. И те казват така.

— Слуги! — Шезира я погледна рязко. — Не съм нареждала подобно нещо. Изглеждаш уплашена, дъще. Защо?

— Защото…

Мечът се надига.

Защото бе уплашена. Ужасена. Вкаменена. Парализирана. Но не можеше да го признае. Не и пред майка си. Шезира нямаше да я разбере. Нямаше и да опита.

— Понеже Елмазената стража е овладяла кулата ни, майко. Ездачите на Валгар са или мъртви, или пленени. Измъкнаха съпруга ми от леглото…