Елмазеният дворец полностью

Той стигна мястото, на което бе намерил Семиан, и взе лъка си. Остави го с опъната тетива, за всеки случай. Пепелявия и Пряспа бяха стигнали края на гората и се издигаха във въздуха.

Тук е. Недалеч. Долавям мислите му. Студено му е, това е, което мога да разбера.

Къде?

Далеч. Не мога да установя точно къде.

Тогава изгори всичко.

Абсолютно всичко.

— Реката! — извика Кемир. Щитът на Семиан го нямаше. — В реката е!

Но реката бе така добре скрита от дърветата, че драконите едва ли можеха да я видят отгоре. Кемир застана на края на гората и се загледа. Част от него искаше да се втурне лично в преследване. За да отмъсти за Солос веднъж и завинаги.

— Нали го търсим жив, забравихте ли! — кресна той, когато първата струя пламък се спусна между дърветата. Семиан вероятно отново бе с меча си, а Кемир можеше да не види рицаря, докато не стане прекалено късно. А и дали наистина искаше да тръгне по дирите на отчаян Ездач, докато два дракона бълват огън отгоре му?

По-скоро не.

Пое си дълбоко въздух. Ако тъпият Ездач бе казал истината за отровата и драконите загинеха от нея, какво оставаше за него? Сам насред долина, пълна с гневни войници и алхимици, които не се бяха справили зле, дори когато имаше два дракона на своя страна. Без тях, той щеше да се превърне от ловец в плячка.

— По дяволите — изръмжа той. — Някой друг ден, Ездачо. Някой ден, ако драконите не те докопат, аз ще те причакам в сенките.

Седна и загледа как Пряспа и Пепелявия изгарят гората. Скоро щяха да се откажат. Това им бе проблемът на двамата. Нямаха никакво търпение. Всички дракони ли бяха такива?

Пепелявия внезапно се наклони във въздуха, рязко се завъртя и полетя точно към Кемир, преди да се пльосне до реката. Преди да спре дори, той вече се търкулваше във водата.

Горещооо! Прекалено горещо! Изгарям отвътре!

Пепелявия потопи глава в леденостудената вода, след което пи от нея и започна да пръска тялото си. След миг от него започна да се издига пара.

Кемир отстъпи назад.

— Това е отровата, глупав, лаком драконе. Така умират драконите. Изгарят отвътре.

Той започна да кърши ръце отчаяно. Потърси с поглед Надира. Не бе изненадан от това, че Пепелявия първи усеща отровата. Вероятно той бе изял повече от другите четирима дракони, взети заедно. Не очакваше обаче отровата да го засегне така бързо. Колко време бе минало, десет минути? Алхимиците от пещерите вероятно знаеха колко време трябва на отровата, за да подейства. И кога да излязат, за да довършат всеки глупак, останал на полесражението.

Той се покатери на един камък и огледа долината.

— Надира! — извика той. — Пряспа!

Пепеляви. Тук съм, ще те охладя.

Пряспа кацна до Пепелявия и започна да плиска вода по него. Пред пещерите другите трима дракони не изглеждаха обезпокоени. Не още.

— Пряспа! Ти яде ли от мъртъвците?

Да.

— Колко?

Не си броя хапките, Кемире. Какво значение има това? Отровата е в мен.

— Не си яла колкото Пепелявия обаче.

Много по-малко.

— Тогава може би няма да пострадаш като него.

Кемир отново потърси с поглед Надира. Този път я видя. Не бе далеч. Стоеше облегната на едно дърво и се решеше. Той се замисли за миг откъде е намерила гребен.

— Надира!

Пепеляви! Трябва да останеш буден!

Кемир чувстваше безсилието в мислите на Пряспа и долови с него дълбока тъга. А също и малко гняв.

Кемире, вече и аз го усещам. Трябва да унищожим алхимиците сега, докато все още имам сила за това.

— Не! Трябва да избягаш докато можеш!

Той даде знак на Надира да дойде при него. При пещерите още един дракон полегна в реката.

Не мога да оставя Пепелявия. Той изпада в ступор. Това е начинът, по който спираме горещината вътре в нас. Ако го намерят сам в това състояние, ще го упоят с отварите си и той ще бъде изгубен наново.

— Другият вариант е да докопат и двама ви. Или да умреш от отровата. Не знаеш какво прави тя. Не знаеш нищо. Трябва да бягаме.

Разбирам страха ти, Дребни, но няма да избягам. Имам много недовършена работа.

— Остани тук и умри тогава! Или стани отново робиня! Аз лично не искам нито едното, нито другото.

Кемир стана и се затича към Надира. Когато я стигна, хвана ръката ѝ.

— Хайде, трябва да тръгваме! Бързо!