Докато свърши, драконът и Ездачът му вече се готвеха да излетят отново. Звярът пляскаше с криле и тичаше, набирайки скорост, за да излети. За един ужасен миг Хурос си помисли, че е изоставен. После обаче видя Люспестия и двама странни на вид войници, а когато погледна нагоре, видя, че другите дракони още кръжат в небето над тях. Люспестият стоеше до скалистия бряг на поток, до купчина кутии и торби, които вероятно бяха на Ездачите. Потокът течеше на бързи ручеи, заобикалящи скали и ивици сребрист пясък. Чамове трева опасваха широката колкото хвърлей камък река, а от другата страна бе гората.
Двамата войници бавно тръгнаха към него. Носеха някакво приспособление, което, ако се съдеше по препъването им, очевидно бе тежко. Хурос се замисли за момент къде ли е отишъл безценният бял дракон на кралицата, когато той профуча във въздуха над главата му, толкова близо, че дървото зад него се разклати, а самият алхимик едва не се издигна във въздуха. Докато стъпи отново на крака, драконът се претърколи в речното легло до Люспестия и започна да пляска с криле. Ездачът му стоеше наблизо, целият вир-вода, и махаше с ръце на Люспестия.
Двамата войници също извикаха нещо и размахаха юмруци, след което продължиха с работата си. Хурос ги изчака да приближат, сетне излезе иззад сянката на дърветата.
— Вие не сте драконови рицари.
И двамата войници носеха дълги лъкове на гърбовете си — бели и направени от драконова кост. Изключително скъпи оръжия. Алхимикът се зачуди откъде ли са ги отмъкнали. Войниците го видяха, сетне се спогледаха и се захилиха.
— Браво на теб, че забеляза — каза по-високият. — Кое ни издаде? Това, че не носим няколко тона драконови люспи или че вършим някаква работа?
— Ние сме наемници — обясни другият.
— Точно така — потвърди високият — и в момента сме наети от вашия Маршал-рицар.
— И не сме от евтините — ухили се злобно ниският, — мечовете ни са дълги, остри и здрави.
И отново се изкикоти.
— Лейди Настрия? — намръщи се Хурос. Мисълта за нея го накара да подскочи. Тя му бе дала бутилка с някакво странно вещество, което той дори не бе погледнал, а се очакваше да ѝ обясни какво е.
— Така ли се казва? Не знаех.
— Аз пък знаех — оригна се високият и се представи. — Името ми е Солос, а това е братовчед ми Кемир. След като не си Люспест, следва да си алхимик.
— Хурос — можа само да каже името си — Хурос.
— Добре, Хурос, време е да свършиш нещо полезно. До реката има около половин тон багаж. Бихме искали да го пренесем преди армадата да се е върнала.
Наемникът направи груб жест към Ездача, който още стоеше до Люспестия и викаше нещо.
— Не мисля, че тоя ще помогне.
— Това, обаче, бе яко — ухили се ниският, Кемир. — Бялата забрави, че има Ездач. Ако той не се бе сетил да скочи, когато тя се завъртя…
Той прокара пръст през гърлото си.
— Жалко. Но пък и аз едва не се напиках от ужас. Не искаме багажа ни да стане на нищо.
Хурос поклати глава. Щеше да има сериозни наказания, напомни си той. Тези двамата бяха страшно груби хора, а той бе Майстор Хурос, не кой да е. Но пък бяха едри и въоръжени.
— Да, добре… макар че… прощавайте, че питам, но къде отидоха останалите дракони?
— Ездачите ги отведоха на лов — каза високият, Солос, и погледна Хурос със съжаление, клатейки глава.
— За храна — добави Кемир. Да, когато рицарите се върнеха, Хурос щеше хубаво да си поговори с тях относно тези двамата. Какво изобщо търсеха тук?
— Не можем да оставим драконите гладни. Току-виж развили апетит към алхимици.
Двамата наемници се кикотеха и клатеха глави. Хурос бе прекарал целия си живот, обкръжен от гладни чудовища, които биха могли да го глътнат на една хапка. Удържаха ги само обучението и отварите, които той им сипваше във водата. Но тези двама мъже го плашеха повече от който и да е било дракон.
— Да, ясно. Но аз имах предвид останалите. Къде е кралицата?
Наемниците се спогледаха и свиха рамене.
— Дръжте под око Люспестия — отговори Солос. — Казаха ни само това. Ние следим и Ездачите. В случай че някой реши да открадне някой от драконите на кралицата. А за това къде са останалите…
Той се ухили и сви рамене.
— Не знам и не ме интересува. Най-вероятно са отпрашили към Елмазения дворец, както се очакваше от тях. Но ти си алхимик, което предполага, че си умен. Вероятно и сам си се сетил за това.
— Да. Но ние… защо…?
Високият сви рамене.
— Не знам. Може би са дошли някакви лоши новини, може би кралицата няма доверие на Говорителя ви, а може би просто не знаем нищо.
Наемниците се спогледаха.
— Казаха ли ни да наглеждаме алхимика? — попита ниският.
Високият поклати отрицателно глава. „Солос“, напомни си името му Хурос. Името му бе Солос и очевидно той командваше.
— Май не.
— И аз мисля, че не.
Солос се усмихна. Това бе най-заплашителната усмивка, която Хурос някога бе виждал.
