Надяваше се чувството да остане и след кацането ѝ, но уви, не стана така. То изчезна веднага щом нейният Маршал-рицар, лейди Настрия, приближи към нея с бърз и делови ход. Настрия бе навлякла доспехите си и явно се готвеше да полети. Махаше ѝ с ръка и крещеше:
— Ваша Светлост! Кралица Алифера е мъртва!
Хурос знаеше какво точно става, тъй като нищо не можеше да се случи без неговото одобрение. Седнал до Исентин, наставника на гнездото, той бе обяснил пред кралица Шезира всичко за маршрута, по който щеше да заведе принцеса Листра до сватбата ѝ. Каза колко точно дракона ще летят, къде ще спират и за колко време.
Излетяха от гнездото на крал Валгар при първите лъчи на зората. Хурос бе предвидил и това. Днес бе най-дългият етап от пътуването им. Трябваше да пристигнат в Елмазения дворец, където да останат точно един ден, за да могат драконите да отпочинат. Той нямаше търпение за този ден — щеше да прекара времето си с върховните алхимици на кралствата, може би дори със самия Гранд-майстор Белеферос. Това бе възможност да се издигне в обществото и тази мисъл не му даде мира до късно през нощта. Затова, когато на сутринта потропаха на вратата му, той бе още сънен. Заклатушка се на светлината на слънцето, което се подаваше иззад хоризонта, и провери дали отварите му са на място. След това се уви с чудесното си дебело палто, внимателно яхна дракона си и започна да брои останалите около себе си. Докато стигна двайсет клепачите му натежаха дотолкова, че той реши да ги остави да починат. И без това броенето бе излишен труд. Той знаеше кои дракони ще летят с тях, колко са и накъде отиват.
Другите също яхнаха зверовете си. Той почувства как драконът се затичва, а после и излита във въздуха. Огледа се сънен наоколо и след това затвори очи.
Събуди се два часа по-късно с усещането, че е гладен. Веднага разбра, че не се намира на правилното място. Планините от Гръбнака на света бяха твърде близо. Освен това, в небето около него трябваше да има още трийсет дракона, а не трима — два бойни и бялата женска.
— Я се спрете малко.
Върху бойния дракон, който той яздеше, имаше още двама души. Единият от тях бе Ездач и се намираше високо над раменете на звяра. Другият изглеждаше като да е Люспест. Хурос се намръщи в опит да си спомни името му. А, да. Кейлин. Гледачът на Бялата.
— Хей! Люспест!
Люспестият го погледна глупаво. Ездачът не можеше да ги чуе заради вятъра.
— Люспест, чуваш ли ме?
Люспестият кимна.
— Къде сме?
Люспестият сви рамене.
— Не знаеш? А другите къде са?
Люспестият отново поклати глава и сви рамене.
— И таз добра. Кой тогава може да знае?
Люспестият посочи с глава драконовия рицар. Хурос вдигна очи към небето и се отказа да търси помощ от него. По принцип Люспестите служеха на него и другите алхимици, а те от своя страна служеха на ордена. В действителност обаче Люспестите живееха сами с драконите в мъничък свят.
Стомахът му изкъркори.
— Люспест! Да ти се намира нещо за ядене?
Люспестият кимна и му подаде комат хляб. Хурос го задъвка, докато вътрешно кипеше от яд. По никаква причина един ескадрон дракони не трябваше да се разделя без консултация с дежурния си алхимик. В случая това бе Хурос, тъй като кралица Шезира не бе призовала никой друг с неговата професия. По-нататък щеше да има какво да каже на останалите, помисли си той мрачно. Какво да каже и как да ги накаже.
Летяха часове наред и с всеки изминал час Хурос стискаше списъците си все по-силно. Най-накрая му хрумна, че кралица Шезира може би бе сменила плановете си заради новините за трагичната смърт на кралица Алифера. Хурос не бе сигурен защо това се налага, но пък и не бе обърнал необходимото внимание. Той обаче си имаше собствени проблеми и бе редно да се консултират с него. Изруга наум. Дори не знаеше къде точно се намира. Ясно му бе само, че върховете на Гръбнака се извисяват отдясно, а пред него има още планини. Което означаваше, че продължават да летят на юг, отдалечавайки се от Наблюдателницата.
Той се намръщи. Или бе обратното — планините не трябваше ли да са отляво?
Внезапно усети напрежение в пикочния си мехур. Той стисна крака и прехапа долната си устна, но накрая трябваше да се предаде. „Какво пък“, каза си, „драконовите рицари го правеха постоянно“. Той отхлаби предпазните ремъци, които го придържаха към животното. Дори Люспестият се облекчи в една бутилка и отново затегна ремъците към седлото си. Но когато Хурос се изправи, вятърът го блъсна и едва не го събори. Уплаши се до такава степен, че не можеше да се облекчи. Натискът постепенно се превърна в болка и когато кацнаха, Хурос го болеше толкова, че не можеше да говори. Без да губи време да види къде е, той се насочи към най-близкото дърво.
