Навсякъде около тях драконите кацаха, карайки цялата земя да трепери. Шезира се огледа наоколо и прецени, че ятото ѝ е изтребило около една трета от стадото разкъсвачи. Това обаче нямаше да е достатъчно за крал Валгар. Разкъсвачите бяха опасни същества — изправени на два задни крака, те бяха на ръст един и половина човешки бой, много по-бързи и изключително агресивни. Надушеха ли възможност, можеха с лекота да откъснат главата на жертвата си. И понеже бяха коварни и склонни да ядат всичко, което хванат, можеха да изтребят цяло село, ако им се удадеше шанс за това. Драконите бяха най-добрият вариант да ги държиш под контрол, а крал Валгар бе на ръба просто да изколи животните от стадата си преди този лов.
Вихър направи няколко заплашителни крачки към Тихия и изръмжа. Тихия отново изсъска. И двата дракона усещаха настроението на ездачките си. Вихър освен това бе гладен, а другите дракони вече се хранеха с плячката, която са уловили. Във въздуха се разнесе миризмата на кръв, примесена със звуците на трошащи се кости, разкъсваща се плът и тежките дихания на драконите.
— Искаш ли да се сменим, майко? — попита Алмири, която все още викаше, за да бъде чута. — Да пояздиш дракон за лов?
Предложението бе изкусително, но Шезира поклати глава.
— Докато свършим тук, ще е мръкнало, а аз трябва да съм стигнала до гнездото на крал Валгар. Да държа Листра под око, за да не направи някоя глупост.
— Трябваше да я оставиш да се прибере.
— Седмица преди срещата с Джехал? Знаеш я каква е, особено когато Джаслин е наоколо. Искам да я представя пред принца свежа и красива, каквато може да бъде, а не потна и насинена от драконовото седло, както е обикновеното ѝ състояние. Не. Беше ми приятно да полетя с вас, но сега трябва да тръгвам.
Алмири се усмихна.
— И все пак, жалко. Щеше да ми е приятно да полетим заедно за последно.
Думите срязаха майка ѝ, макар принцесата да не ги бе произнесла с такава умисъл. Сякаш бе вчера, когато Алмири бе дадена на крал Валгар. Бе голяма жертва, но необходима. Кръвните им линии се преплитаха от векове — необходимост, предвид близостта на двете кралства едно до друго. Освен това Алмири бе най-голямата. Тя бе наследник на Трона от Пясък и Камък. Бе редно да я оставят да се омъжи. Шезира все още си имаше Джаслин и малката Листра.
Но през годините тя някак си бе изгубила Джаслин. Драконите ѝ я бяха отнели по някакъв непонятен начин. А сега ѝ предстоеше да изгуби и Листра, да я представи пред принц, който познава изключително бегло и живееше в дворец на хиляда и шестстотин километра от нея. Наистина този брак щеше да ѝ даде много, но веднъж сключен, тя щеше да изгуби и Листра. Трябваше да свикне с тази мисъл.
Алмири вероятно долови мислите в главата на майка си, тъй като добави:
— Веднъж щом седнеш на трона в Елмазения дворец, ще можеш да ни призоваваш толкова често, колкото си поискаш. Ще ловуваме, ще си правим турнири. Джехал ще е принуден да води Листра, ако му наредиш.
Всичко това бе вярно, но въпреки това Шезира не можеше да се отърве от чувството, че нещата няма да са съвсем същите.
— Това ще бъде хубав ден — въздъхна тя — и един ден ще стане реалност. Можеш ли да ми услужиш с половината от твоята плячка? Вихър е гладен и неспокоен.
Половин разкъсвач бе съвсем слаба закуска за чудовище като Вихър, но успя да оправи настроението му. Шезира остави ловците със смътно чувство на разочарование. Драконът ѝ се завъртя тромаво, а после се затича. Това накара другите зверове да спрат храненето си и да го забележат, тъй като стъпките на един боен дракон бяха достатъчно тежки, че да сринат някоя по-хилава структура, а дракон, тежък колкото Вихър, трябваше да потича доста, преди да може да излети. Но когато той най-сетне разпери криле и полетя, цялата непохватност изчезна. Шезира го накара да опише пълен кръг във въздуха и да им махне с крило за довиждане. Сетне остави планините и горите зад гърба си и отново се насочи към полята. Остави Вихър да лети със собствено темпо и почувства удоволствието от вятъра, разрошващ косата ѝ, а също и чувството на пълна самота. Макар да ѝ се случваше рядко да лети сама, отдавна знаеше, че това е най-голямата ѝ страст. Тогава бе истински свободна и нямаше нужда да се преструва заради титлите и семейството си, заради богатствата си, заради заговорничещите си племенници, заради хората, които управляваше, заради отговорностите…
Тя се засмя, когато се улови, че мисли такива неща. Предстоеше ѝ да стане Говорител на Кралствата. Нима щеше да обърне гръб на тази титла, дори някой да ѝ кажеше, че е възможно? Дали щеше да дръзне да поведе Вихър към мистичните долини отвъд Каменната пустиня, където никой нямаше да я намери или дори потърси? Където щеше да е напълно непозната?
Но тя знаеше, че никога не би си позволила такова нещо. Което я правеше дори още по-глупава. Мисълта я накара да се разсмее още по-силно и затова, когато пристигна в гнездото на Валгар, се чувстваше с десет години по-млада.
