— Гледай така и да остане. И се научи да си държиш езика зад зъбите, Люспести. До следващото пълнолуние, ти и твоят дракон ще сте собственост на принц Джехал. Той ще ѝ даде каквото име си поиска и имай предвид, че нравът му не е така благ като моя.
Тя се изсмя.
— Ако съдбата ти обърне гръб, може да реши, че си шпионин.
С тези думи тя го остави сам и треперещ.
Шезира забрави за Люспестия още докато му обръщаше гръб. След още два дни щеше да лети отново, почти от единия до другия край на кралствата. А след две седмици щеше да бъде в замъка на крал Тиан. Принц Джехал щеше да е там. Тя щеше да му даде съвършения бял дракон и най-младата си дъщеря, а в замяна той щеше да я направи господарка на кралствата. Или поне нямаше да ѝ се противопостави.
Тя се усмихна. Господарка звучеше някак неестествено. И преди жени бяха заемали престижния пост на Говорител, но това не се бе случвало от много, много отдавна. От прекалено отдавна.
Гнездото бе построено върху стръмна скала, продупчена от тунели като мравуняк. На пръв поглед не изглеждаше като нещо особено — груба, обветрена земя, чийто постен пейзаж се разнообразяваше единствено от димящите драконови фъшкии. По-настрани, докъдето поглед стигаше, се ширеха поля, по които пасеше добитък, а измежду стадата се забелязваха малките селца на говедарите. Най-забележителни, разбира се, бяха драконите. Няколко от тях винаги бяха излезли от скалите, било за да се учат или хранят, било просто за да се попекат на слънце.
Единствената сграда в гнездото бе огромна кула, която се ползваше за наблюдателница. Когато Шезира приближи портите, те се отвориха и от тях излязоха войници, които оформиха стройна линия за салют. Сред тях бе Исентин, Наставникът на гнездото, носещ одежди от драконови люспи и злато. Шезира спря пред него и той падна на колене, за да целуне нозете ѝ. Кралицата забеляза, че е остарял заради начина, по който той направи гримаса, докато се изправяше, и това я подразни. Трябваше да му търси заместник — още една беля на главата ѝ. Той бе отдаден на работата си и изключително ерудиран. Нямаше да е лесно да намери някой на същото ниво. Но ако не можеше дори да коленичи като хората…
— Хайде де, ставай най-после — изсъска Шезира, докато войниците наблюдаваха сценката.
— Ваша Светлост. — Кралицата прехапа устни, когато видя лицето му. Изглеждаше изнемощял, почти изгубил воля да се бори с живота.
— Наставник Исентин. — Тя си наложи да се усмихне и постави ръце върху раменете му. — Очите ти стават все по-остри с годините. Трябва да си ме разпознал от доста далеч.
Учителят на гнездото се поклони отново, този път не толкова ниско — лека чупка в кръста, която сякаш не го затрудни.
— Живея, за да служа на Ваша Светлост.
— И го правиш добре. — Тя мина покрай него. — Чух, че имаме новоизлюпено. Мога ли да го видя?
— Опасявам се, че не, Ваша Светлост — отговори Исентин, заемайки полагащата му се позиция — на крачка зад дясното ѝ рамо. — И това животно не иска да яде. Напусто отиват усилията ни да го отгледаме.
— Пак ли? — По лицето на Шезира се изписа раздразнение, което от своя страна я подразни още повече. Една кралица не биваше да изглежда като малко момиченце.
— Съжалявам, Ваша Светлост.
— Това е третият такъв случай за последните четири новоизлюпени. Рядко се случва толкова лош късмет.
Кралицата си отбеляза наум, че Наставникът на гнездото няма проблем да следва темпото ѝ, така че може би не беше за смяна. Още не.
— Необичайно е, Ваша Светлост, но алхимиците казват, че понякога се случват и такива неща. Обещаха, че явлението няма да е трайно.
— А ти вярваш ли им? — поклати глава Шезира. — И не ми отговаряй, Исентин. Искам от теб един дракон на месец. Всеки месец. Затова идвам. Но не затова дойдох сега.
Вече бяха оставили и последния войник зад гърба си. Минаха през портите и навлязоха в кулата без да продумват и дума.
— Желае ли нещо Ваша Светлост? — попита накрая Исентин. — Подготвени сме за Вашето гостуване. Очаква Ви топла баня, пир с гозби от всички краища на кралството, мъже и жени, които не биха желали нищо повече от това да Ви доставят удоволствие.
Явно наистина остаряваше, щом бе забравил нрава ѝ. Или просто бе упорит стар глупак, който не желаеше да се откаже от лошите си навици.
— Ако наистина желаят само това, биха могли да понаучат дъщерите си на малко уважение и добри маниери, а също и на това, че от тях се изисква преди всичко подчинение.
Отне му доста време да преглътне това, което накара Шезира да се ухили. От нея не се очакваше да говори така на публични места и нямаше подходящ отговор, с който той да ѝ отвърне. Минаха през главната зала, мрачно каменно помещение с цвета на охра, подобно на повечето стаи в долните нива на Наблюдателницата.
— И наистина трябва да направите нещо за тази зала. Например да се поставят прозорци.
Ехото на стъпките ѝ изкънтя, прозвучавайки печално и самотно.
— Дали не трябва да изпратя дъщерите си тук, а?
