Стигнаха края на залата, в който се виждаше лабиринт от преплитащи се като змии вити стълбища, всички водещи до горните нива на Наблюдателницата.
— Към кабинета ли да Ви отведа, Ваша Светлост? — попита Исентин.
— Да.
Оказа се, че залата не е толкова празна, колкото Шезира си бе мислила. Тук и там се виждаха войници, които стояха на пост, неподвижни като статуи, застанали в малки ниши, в които бяха почти невидими.
Докато изкатериха стълбите до кабинета на Шезира, Исентин съвсем се задъха. „Може ли такова нещо“, помисли си кралицата. „Само сто и двайсет стъпала.“ Тя поклати глава, докато гледаше как той отваря вратата ѝ и застава почтително отстрани в очакване тя да влезе.
Но нямаше да му се размине.
Тя влезе с въздишка в кабинета си и седна.
— Доста сте остарял, Наставник Исентин — гледаше го докато изговаря думите, почувства болката му. Той очакваше да чуе това и така всичко щеше да мине по-лесно и за двамата.
— Служех повече от шестдесет години — пророни той тъжно.
— Доста повече. Наставник сте тук откакто се помня. Двайсет и пет години изминаха от първия път, когато стъпих тук.
Тя се усмихна при спомена на първото си кацане в Наблюдателницата.
— Бях на петнайсет, сгодена за крал Антрос, но първо видях вас. И знаеш ли — заговори отново фамилиарно тя, — сметнах те за изключително красив.
Гърлото на Учителя потрепери. Сякаш се опитваше да каже нещо, но думите го бяха задавили.
— И помня всичко — добави Шезира. — Помня, че ти ме защити преди всички останали, когато Антрос внезапно почина. Ако се беше обърнал срещу мен, нямаше да стана Кралица. Не съм го забравила. Вечно ще съм ти благодарна за това.
— Тогава… — И двамата знаеха какво иска той от нея. И двамата знаеха, че е невъзможно.
— Можеш да избереш следващия Наставник на Наблюдателницата и другите ми гнезда, Исентин. Ще се съобразя с преценката ти. Но не мога да те оставя господар на моите дракони. Управлението на Говорителя Хирам е към своя край и аз ще го наследя. Тук, в самотното гнездо, можех да те скрия, но в Елмазения дворец няма как да бъда придружена от старец, който едва се движи. Съжалявам. Наистина.
Тя почти протегна ръка към него. В много отношения, той бе най-старият ѝ приятел. Но преди всичко, тя бе кралица и затова само побелелите кокалчета на ръката ѝ издадоха истинските ѝ чувства.
Исентин преглътна, след което бавно се поклони.
— Разбирам, Ваша Светлост. Ще Ви намеря човек, достоен да Ви служи така, както аз вече не мога. След това ще полетя в Последен полет.
Останаха смълчани, докато Шезира не издържа. Тя стана и застана до прозореца. Гледката бе право към пропастта, която изглеждаше бездънна.
— Има и друг вариант.
Исентин не помръдна. Тя усети, че дъхът му е спрял.
— Дъщерите ми са много привързани към драконите си, а също и към теб. Алмири е моя наследница и има свои деца. Листра е обещана за принц Джехал и все още се поддава на влияние, но Джаслин… доколкото знам, тя все още прекарва много време тук.
Исентин я погледна, усмихна се и поклати глава.
— Може да изберете който си пожелаете, кралице моя, но Джаслин е твърде млада, за да е Наставник на гнездо. Тя познава драконите по-добре от много други, ала ѝ липсва опит…
И тогава той разбра какво му предлага тя.
— Ще ѝ трябва учител.
— Ще трябва да прекараш остатъка от живота си тук, обграден от тези зверове — отговори Шезира, с мъка запазвайки тона си строг, — но не мога да те оставя да полетиш в Последен полет, преди да съм сигурна, че тя е готова да те наследи.
— Да, Ваша Светлост. Благодаря Ви.
Шезира погледна настрана. Исентин почти се бе разплакал от благодарност. Тя не можеше да понесе тази гледка.
— Няма да идваш с нас към кралството на Тиан. Прекалено си стар. Вместо това ще останеш тук и ще премислиш какво има още за вършене. Няма да ти е лесно с Джаслин. Тя е горда и инатлива, като външност не е нищо особено, а на всичко отгоре си вири носа пред всеки ухажор. Може и да съжаляваш, задето не те пуснах за Последен полет.
— Ще Ви накарам да се гордеете с дъщеря си — прошепна Наставника на гнездото.
„Вече се гордея с нея“, помисли си Шезира, но това бе още едно нещо, което не можеше да признае открито. Вместо това, тя започна да крачи напред-назад, умишлено пренебрегвайки погледа на Исентин.
— Така… сега по въпроса с принц Джехал. Остават още два дни, Наставнико.
— Всичко е готово, Ваша Светлост.
— Не се и съмнявам, но все пак призови алхимика. Харос, Хурос или там както се казваше. Искам да чуя той как се е подготвил. И ако заспя от скука, напомни му, че Маршал-рицар Настрия иска да обсъди нещо с него. Явно се е сдобила с някаква бутилка, чието съдържание е неизвестно за нея.
— Веднага се заемам, Ваша Светлост.
Шезира проследи с поглед Исентин, докато той излизаше. Крачеше по-бодро, отколкото го бе виждала от години насам. Почти можеше да се излъже, че е сторила нещо правилно. Че в мрака се е процедил тънък лъч светлина.
„Още два дни“, помисли си тя. „И тогава ще продам на Джехал собствената си дъщеря. Макар самата аз да знам по-добре от всички каква е цената на дъщерите…“
