— Как — промърмори Джехал — може да има хора, които да не го искат? Просто не мога да разбера.
Чувстваше плътта на Зафир до себе си, лепкава от пот, плъзгаща се с неговата.
— Кое да не искат, любими? — обърна се към него тя.
Джехал разпери ръце. Двамата лежаха в сатенените завивки на дървено легло, чиято възраст бе около хиляда години. На всяка от четирите стени имаше прозорец. От тях се виждаха небето, издигащият се в далечината Елмазен дворец и Градът на Драконите надолу.
— Това! Всичко това!
Зафир се притисна до него и започна да гали гърдите му.
— Всичко това — прошепна тя. Звучеше щастлива, помисли си Джехал, без да е изненадан от това. Все пак, бе се постарал да ѝ осигури една незабравима нощ.
Джехал въздъхна и се изправи.
— Да, всичко това. Съвършено е. Никога няма да забравя първия път, когато баща ми ме доведе тук. Бях в седлото му, прегърнат от него, докато се издигахме високо в небето. Времето тогава бе ясно, а слънцето печеше ярко и жарко. Земята бе на стотици метри под нас, тучна и тъмнозелена. Виждах как в далечината се белеят планини, а после забелязах как нещо проблясва. Посочих го и попитах какво е. Баща ми отвърна, че това е скъпоценен камък, най-скъпоценният от всички, които някога ще видя. И беше прав. Елмазеният дворец, сияещ на слънчевата светлина, с блещукащи около него езера и планините на Пурпурната Шпора зад него. Тази гледка се отпечата в съзнанието ми като дамгосана с драконов огън.
Той се усмихна и поклати глава.
— Ужасяващия. Така наричаха дракона на баща ми. Дори тогава бе стар, а вече отдавна го няма. Понякога си мисля колко хубаво щеше да бъде, ако баща ми си бе отишъл заедно с него. След като откаченият ми малък брат уби мама и останалите ми братя и сестри, той вече не е същият. Жалко е за един крал да живее като олигофрен с разлигавена уста и ум, отдавна напуснал главата му. Владетелят трябва или да е винаги на ниво, или да си отиде с достойнство.
Зафир го прегърна.
— Все пак имаш мен.
— Да, имам теб. А това е повече, отколкото който и да е било мъж има право да мечтае. Най-красивата принцеса на кралствата.
— Кралица — прошепна тя, леко захапвайки ухото му. — Мама вече я няма. Някакъв злодей я хвърлил от гърба на дракона ѝ, забрави ли?
Джехал я целуна.
— Какви неща говориш само, миличка. С майка ти се случи нещастен случай, това е всичко. Но ти все още си принцеса, а не кралица, не и докато Говорителят Хирам не те обяви за такава.
— И нима смяташ, че ще трябва да чакам още дълго?
— Час, може би два. Той си решава.
Зафир изсумтя.
— Да се чуди човек какво има да му мисли толкова.
— Не си ли го виждала как трепери? Той е един нещастен старец, чиито дни са преброени.
— Отвратителен е. Гнусен. И муден, толкова муден! Сякаш кара времето да спре.
Джехал нежно я постави по гръб в леглото. Погледна я право в очите, тъмни и широки, и постави ръка на стомаха ѝ. Лекият бриз от прозорците погали кожата му.
— Това е номер — ухили се Джехал, — но аз мога да го накарам да полети.
Зафир се изкикоти.
— Когато стана кралица, а ти само един принц, ще трябва да правиш всичко, което ти кажа, нали?
— Е, знаеш, че съм твой завинаги.
— Тогава отсега ще ти кажа първата си заповед.
— Слушам внимателно, любов моя.
— В мига, в който стана кралица, ще те призова обратно тук. — Тя хвана лицето му с две ръце и го приближи към нейното. — И ще искам още! Още от теб…
По-късно Джехал изпрати с поглед обляклата се Зафир. След като тя си тръгна, остана сам пред прозореца, чисто гол. Изчака, докато не се увери, че някой не го подслушва. Кулата на Въздуха бе най-внушителната измежду всички в Двореца, а Говорителят Хирам я бе отделил за Зафир веднага щом разбра за какво е дошла. Помещенията бяха пълни със слуги и макар да имаше и такива на Зафир, повечето бяха верни на Говорителя. За Джехал нямаше да е никак добре, ако Хирам разбереше, че със Зафир са любовници, но той все пак стоеше на прозореца, сякаш за да го предизвика.
След като разбра, че Зафир няма да се върне скоро, Джехал се облече с проста туника и едни леко изцапани панталони, след което излезе, носейки нощното гърне. Сред множеството непознати лица никой не спря погледа си върху него.
За разлика от Кулата на Въздуха, покоите на самия Джехал бяха по-скромни. Всъщност бяха най-неприятните, които дворецът можеше да предложи. Принцът си помисли, че Хирам по всяка вероятност щеше да го настани в някоя селска сламена колиба, стига да имаше право. Но и така обидата бе отправена и принцът не пропусна да си го отбележи наум. Смяташе да върне жеста по време на коронацията на Зафир, като нахлуе в Стъклената Катедрала по средата на поредната безкрайно досадна реч за достойнството и отговорността, които един крал трябва да понесе. „Крал, а не кралица“, сети се Джехал и реши да го каже на Зафир следващия път, когато я види гола.
