Кемир отстъпи още малко назад, за да увеличи разстоянието между тях. Семиан нямаше как да го настигне, не и когато носеше тази тежка броня. Той дори не опита. Рицарят просто го наблюдаваше как отстъпва.
— Страхливец.
— Никога няма да разбереш! — Кемир се обърна и побягна. Когато пресече реката и стигна дърветата, се обърна отново назад. Семиан още стоеше там, неподвижен, на открито. Перфектна цел. Кемир свали лъка от рамото си и опъна тетивата. Петдесет, най-много шейсет метра. Брониран воин. „Ако продължи да стои така като дебил, няма да го убия. После ще го довърша бавно.“
„Да, така ще е най-добре.“
Бе забравил за драконите, когато проехтя нов писък, толкова силен, че той потръпна целият. Малко по-късно цялата река изригна. Води и камъни хвръкнаха навсякъде, когато два дракона паднаха в нея, вкопчени с нокти един в друг. Белият бе един от тях. Другият бе тъмнокафяв звяр със зелени люспи от вътрешната страна на краката си. Имаше ездач на гърба си, но той изчезна, когато драконите се претърколиха в реката. След това битката престана и драконите се разделиха. Белият куцаше. Тъмният се изправи, подуши нещо във водата и изрева. Едно от крилата му бе счупено. Сега почти не забелязваше белия.
Но бе на пътя му. Кемир изтича няколко метра през дърветата, но Ездач Семиан го нямаше.
Люспестият бе все още жив. Някак си. Куцукаше по камъните. Белият дракон го сграбчи с ноктестата си лапа, обърна се и побягна.
Кемир ги наблюдаваше как се отдалечават.
Нещо в него се пречупи.
Макар да наблюдаваше пристигащите в Елмазеното гнездо дракони на кралица Зафир, Хирам продължаваше да мисли за Джехал. След провала с пушека на истината, на него му оставаха три възможни избора. Най-привлекателен бе вариантът просто да убие Джехал, но това щеше да доведе до война, а основната функция на Говорителя бе да прави всичко възможно да не се стига до нова драконова война. Изкусителен бе и вариантът да го остави в тъмницата, но с това нямаше да постигне нищо. Щом Шезира го наследеше, тя щеше да го пусне бързо, дори и да го смяташе за виновен. По-добре бе да го пусне по-скоро и той направи точно това.
Но нещата се бяха объркали. Вместо да отлети на юг, където Хирам можеше да го държи под око, Джехал потегли на запад, към Върха на Дротан, а оттам се предполагаше, че е заминал на север, за да се присъедини към безсмисленото търсене на белия дракон на Шезира. Кралицата познаваше Ездачите си твърде добре и за Хирам бе невъзможно да внедри свой шпионин сред тях. Това означаваше, че Усойницата отново е свободен. Рано или късно той щеше да се появи отново, но на Хирам щеше да му е по-спокойно, ако знаеше къде е и какво подготвя. Джехал искаше да е Говорител и знаеше, че Хирам по-скоро ще умре, отколкото да предаде Шезира в полза на човек като него. Но кой щеше да посочи тя за свой наследник? Дали нямаше да избере него, заради сватбата му с принцеса Листра? Не трябваше ли да предпочете Валгар? Но дали Валгар щеше да доживее следващата смяна?
Драконите на кралица Зафир кацнаха един след друг. Един тикупорито затрепери на бузата на Хирам. Валгар остаряваше. След десет години щеше да е на неговата възраст, а Джехал щеше да е съвършеният кандидат. Може би това бе планът му.
След всичко, което бе научил през последните няколко дни, той не бе сигурен как да посрещне кралица Зафир. Тя му бе разкрила, че Алифера и Джехал са любовници и не бе излъгала. Бе му казала, че не вярва Джехал да е убил майка ѝ и вероятно бе права и за това. Вече не бе сигурен, че му пука. Алифера бе оставила Усойницата да я оскверни. Как бе могла? Бе си заслужила смъртта! Ако наистина падането ѝ бе причинено от инцидент, Хирам съжаляваше единствено, че не е повлякла Джехал със себе си. „Трябва да спра да мисля за нея“, каза си той.
Но дори Джехал да не я бе блъснал, той тровеше баща си и трябваше да увисне на бесилото заради това.
„Трябва да я забравя“.
Само дето тя изникна пред него, точно както я бе запомнил преди двайсет години, прекрасна, жизнена и красива. Почувства се жалък, един глупав, сакат старец. Как можеше да застане до нея?
— В-вваша Светлост — поклони се той. Не бе тя. „Нея вече я няма, забрави ли. Това е дъщеря ѝ.“
Но тя изглеждаше досущ като майка си! Как не го бе забелязал преди това?
Кралица Зафир се поклони и целуна пръстена му.
— Говорителю. Ласкаете ме.
Той погледна към нея. Не можеше да откъсне очи. Бе копие на Алифера от най-добрите ѝ години, вдигнала коса така, че да показва извивките на врата си. Носеше същите тъмночервени дрехи за езда, същият кехлибарен дракон висеше на гердан от шията ѝ. Същите кожени дрехи я пазеха от студа.
Бе прекрасна.
— Н-нносиш д-ддрехите на майка си.
Зафир почтително сведе глава.
— Откакто почина се стремя да нося нещо, което е нейно. Така почитам паметта ѝ. Надявам се да не съм Ви обидила.
— Ела — Хирам протегна ръка към нея, а тя я пое с усмивка.
— Т-ттрябва да Ви се извиня, кралицо З-ззафир. Н-ннякога обичах майка Ви. М-ммного. Н-нне трябваше да г-гговоря онези неща след като ви к-ккоронясах.
Тя го погледна тъжно.
