— Не, Говорителю, не трябваше. Принц Джехал уби моята майка. Вече и двамата знаем това.
Той отклони погледа си и прехапа устни.
— Н-нне знам. Може и да е било инцидент.
— Мисля, че той бе на дракона ѝ, когато тя умря.
— З-ззнам, че е бил.
— Така ли? — За миг Зафир се напрегна.
— Д-дда. Т-ттой ми го каза. Не се държах подобаващо по време на г-ггостуването му, но научих м-ммного неща.
— В такъв случай искам да узная всичко. — Тя все още бе напрегната. Хирам се учуди на това.
— З-ззнам, ч-чче всичко, к-ккоето ми казахте, е истина. З-ззнам, че е трябвало да обръщам повече внимание на п-пписмата ви. З-ззнам, че се отнесох с вас н-ннесправедливо. М-ммоля да ми простите. С-ссподелете, как са роднините ви?
Тя се отпусна.
— Сестра ми още тъгува. Чичо Казалин се е заклел да отмъсти. Тропа с крака, крещи, пие и иска да ходи на война, без да знае с кой.
Тя го погледна замислено.
— Обект на гнева му е най-вече кралица Шезира. Втълпил си е нелепата идея, че сте можел да се откажете от старите договори и да изберете Алифера за свой наследник. Синовете му го подкрепят, но никой друг. А иначе цялото кралство тъгува.
А после тя му се усмихна и той не можа да се въздържи.
— В-ввашата красота не отстъпва на тази на м-ммайка ви, кралицо Зафир. Надявам се, че з-ззнаете т-ттова.
— Много сте мил, Говорителю. Но моля, кажете ми какво знаете за Джехал? Когато пристигнах очаквах да ме разпитате, мислех си, че ще изглеждам умна с това, което знам. Ала вие вече сте разкрил всичко.
Той я отведе до края на гнездото, където се бяха наредили каляски в очакване на Зафир и нейния антураж. Там я остави със стотина слуги, които носеха куфари и чанти към всички краища на двореца. Отново ѝ отпусна Кулата на Въздуха, с надежда тя да разбере каква чест ѝ оказва. Когато я бе призовал, част от него бе готова да я обвини. Дори обмисляше да я подложи на изтезанията, на които бе подложил Джехал и да я упои с пушека на истината. Но сега тази мисъл го отврати. Какво си мислеше той? Усойницата заслужаваше такова отношение, но кралица Зафир?
Тя бе същата като майка си. Дрехите ѝ, косата ѝ, бижутата ѝ, начинът, по който говореше, по който се държеше. Част от него смяташе, че тя нарочно се държи по този начин. Но вече не му пукаше.
Вечеряха в голямата зала на двореца, а златните глави на предишните четиридесет и четири Говорителя ги гледаха от високо. Зафир влезе с дузина бляскави драконови рицаря, всички облечени в любимите цветове на Алифера — тъмночервено и кафяво. Самата тя носеше любимата рокля на Алифера, а видът ѝ накара Хирам да се просълзи.
Толкова спомени, толкова тъга.
Докато вечеряха той ѝ разказа как бе постъпил с Джехал и какво бе казал той. Тя го слушаше притихнала, а очите ѝ му подсказаха, че е постъпил правилно.
— Няма значение дали я е бутнал или не — каза му тя меко, след като той приключи. — Той е виновен за случилото се и аз го мразя. Някога го харесвах. Някога…
Тя сведе глава.
— Някога се надявах той да се ожени за мен, а не за принцеса Листра. Ала сега — тя потрепери, — нека тя се оправя с него. Трябваше да Ви послушам, когато ме предупредихте навремето. Мама трябваше да Ви послуша. Война няма да има, Говорителю, обещавам Ви. Но отмъщение ще има. Това също Ви го обещавам.
Той се напи. Това намали симптомите на болестта му, макар този мотив да бе само извинение. По-важно бе, че алкохолът сподавяше горчилката му, съжаленията му, болката, която го разяждаше отвътре. Но тази вечер тя не го остави на мира. Той зяпаше и зяпаше Зафир, а накрая ѝ разказа всичко. Едва се сдържа да не се разплаче, пред всичките рицари, които присъстваха. Това щеше да е наистина унизително. Но тя го гледаше съчувствено, без да казва нищо. Очакваше да го обвини, че е глупак, че това, което е сторил с Джехал, заплашва мира в кралствата, че той не бива да жали толкова за жена, която не е познавал, че трябва да е благодарен за хубавите години, които е имал.
Вместо това, когато той приключи, тя се наведе към него и му прошепна на ухо.
— Не мога да върна майка си от мъртвите, Хирам — прошепна тя, — но ако болестта наистина е същата като на крал Тиан, може и да успея да помогна.
— Усойницата твърди, че има лековита отвара — завали думите Хирам. — Алхимиците обаче не са чували за нея. Ти ми п-пписа, че знаеш нещо.
Тя се приведе още по-близо до него.
— Джехал взима отварите си от Тайтакей, но аз имам нещо повече от него.
Отнякъде тя извади малка стъкленица.
— Той носеше екстракт от него, когато дойде в двореца, за да отговори на призоваването Ви. Смяташе да Ви подразни с него.
Тя се изкикоти.
— Но аз го откраднах, когато той прекара нощта в гнездото ми, на път за тук.
Тя отвори стъкленицата, пусна няколко капки от съдържанието ѝ във виното му, а после наля и в своята чаша.
— Мислех да попитам алхимиците си какво е това, но Вие ги знаете какви са. След година може и да отговорят, а може и да не разберат нищо. Аз тествах препарата.
Тя вдигна бокала си и отпи.
— Не е отрова, това вече го знам. Малко е като…
Тя отново се изкикоти.
