— Аракир яздеше Буря. Видях как Бялата я напада и двете падат в реката, хапейки се една друга. Аракир бе смачкан, а Буря има счупено крило и вероятно счупен крак. Бялата също бе ранена и тръгна нагоре по реката. Куцаше. Не видях да полита. Люспестият бе с нея. Оцелелият наемник също избяга. Предполагам, че е вече далеч.
„Не, тук съм.“ Кемир се загледа в стрелата си. „Къде да те улуча, Ездачо? В лицето? В гърлото, както направи ти със Солос? Не в сърцето, там явно няма нищо.“
Той свали лъка си. Това бе прекалено лесно. Семиан можеше да умре тук и така Солос щеше да бъде отмъстен. Но щеше да си остане мъртъв.
Разбира се, щяха да останат още четирима драконови рицари, но те бяха в брони. Кемир бе сигурен, че може да се скрие в гората преди те да насъскат драконите си срещу него. Но за него не бе достатъчно просто да прониже Семиан. Искаше да го види как страда. Трябваше да умре бавно и мъчително.
— Видяхме Бялата. Тя е на няколко километра нагоре по реката — обади се друг от Ездачите. — Видяхме Вихрена Сянка, а после и Буря. Богове! Какво да правим? Дали да отидем при Бялата? Вече се стъмва.
Къс по къс щеше да го разкъсва. Кемир вдигна лъка си.
— Не. — Семиан направи гримаса. — Да. Не знам. Вихрена Сянка ранена ли е?
— Не мога да кажа.
— Ами иди и провери тогава. Ако може да лети, отведи я обратно в лагера. Кажи им какво е станало и им нареди да извикат друг алхимик. Кажи им, че Бялата е намерена. Някой трябва да остане с Буря. Останалите…
Първата стрела удари Семиан в крака, точно над коляното. Той изкрещя, залитна и падна във водата. Втората стрела удари един от другите Ездачи в гърба. Третата порази ранения дракон във врата, но предизвика единствено съскане от негова страна. Кемир не спря, за да изстреля четвърта, вместо това влезе по-навътре в гората и се спусна по посока течението на реката. Рицарите нямаше да го намерят в гората, бе сигурен в това, а драконите нямаше да го забележат в тъмното. Осъзна, че е много доволен от това, че не е убил Семиан. Да отнеме живота му бе еднократно действие. Да го прострелва в краката и ръцете бе нещо, което можеше да прави отново и отново.
Отне му по-голямата част от нощта, докато открие белия дракон и Люспестия. Драконът спеше, свит на кравай. Люспестият се бе сгушил в него.
Когато приближи още малко, видя още едно тяло, което кротко похъркваше. Той се промъкна до спящия Люспест, извади ножа си и бавно свали наметалото на мъжа.
— Люспести! — просъска той, поглеждайки към дракона. После бавно го разклати.
— Люспести!
Мъжът се размърда. Дишането на дракона остана спокойно.
— Люспести!
Люспестият отвори очи. Кемир докосна устните му с ножа си.
— Тихо, Люспести. Ако исках да те нараня, щях вече да съм го направил. Но ако събудиш дракона си…
— Кой си ти? — сънено попита Люспестият. Все още не разбираше какво точно става.
— Казвам се Кемир. Аз съм наемник и работех за кралицата ти, докато един от рицарите ѝ не уби братовчед ми. Искам да ти помогна.
Люспестият премигна и потърка лицето си. Част от него бе ужасена, но друга бе приятно изненадана и сякаш гледаше през Кемир, а не в него.
Кемир усети да го полазват тръпки. Понечи да се обърне и забеляза върха на драконовата опашка, която се стрелваше към него. Той изруга и отскочи, но опашката бе прекалено бърза. В следващия момент се намери увиснал във въздуха.
— Люспести! Проклет да си! Накарай дракона да ме пусне! Дойдох да помогна!
Мисълта се появи извън него, но това бе безумна идея.
— Позволи на един от рицарите да се измъкне. Сега дойдоха и други. Идват към вас. Опитах се да ги забавя, но не успях? Накарай дракона да ме пусне!
— Четирима. Не, петима. Но двама са прекалено ранени, за да се безпокоиш за тях.
Този път той не можа да се отърве от чувството, че нещо не е наред. Въпросите идваха в ума му, но Люспестият не бе продумал и дума.
— Как…
Земята се отдалечи от него. Драконът се надигаше, а в същото време вдигаше и него във въздуха. Той увисна безпомощен, докато чудовището заръмжа. Обля го вълна от горещ въздух.
Кемир внимателно погледна към Люспестия, който стоеше на брега на реката, на около шест метра под него. Спящата фигура, която се оказа на жена, също го гледаше. Изглеждаше бледа на лунната светлина и трепереше.
— Люспести. Драконът ти говори с мен.
„Да не би да полудявам?“
— Пряспа! — Люспестият кършеше ръце. — Не го наранявай, стига убийства! Моля те!
В главата на Кемир профучаха толкова много мисли, че той съвсем се ошашави. Драконът мислеше. Това бе ужасяващо. Драконът чуваше какво мисли той. Това бе още по-лошо. Драконът бе убил половин дузина рицари. Това бе добре. Бе го направила по своя воля, а не по нечие нареждане.
Не можеше да прецени дали това е най-хубавото или най-лошото в ситуацията.
Той погледна дракона и изпита странно спокойствие, смес от надежда и примирение. Нямаше смисъл да се паникьосва.
