Алмири обаче не ѝ обърна внимание.
— Да си забелязала нещо около Говорителя Хирам?
— Не — сви рамене Джаслин.
— Не ти ли прави впечатление, че той вече нито трепери, нито заеква?
Джаслин погледна към Говорителя.
— Вярно, че той имаше такъв проблем.
— Ах, сестричке, нищичко ли не забелязваш? — засмя се Алмири. — Говорителят Хирам умираше от около година. Болестта на алхимиците. Знаеш ли каква е тя?
Джаслин поклати глава.
— Погледни към крал Тиан. Той страда от същата болест.
— Знам, че е болен.
— Започва се с треперене. Докато годините отминават, човек бавно губи всичките си възможности. В крайна сметка изходът е летален, но хората или умират от глад, понеже не могат да се хранят, или семействата им ги приспиват. Крал Тиан е болен вече почти десетилетие.
Алмири поклати глава.
— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че Говорителя Хирам беше болен, но сега се чувства по-добре, а кралица Зафир бе тази, която му намери лекарството. Носят се и други слухове за Хирам и Зафир. Ако бях на твое място, не бих казала нищо пред него.
— Измамата си е измама — подсмръкна Джаслин.
Алмири я хвана за ръката и я стисна.
— Слушай ме внимателно, сестричке. Няма да казваш нищо, което може да ядоса Говорителя и няма да коментираш кралица Зафир, ясно ли е?
— Защо?
— Защото ако го направиш, мама ще ти откъсне главата. Тя е изнервена. Не бях я виждала в такова състояние от дълго време. Смята, че Хирам може да смени мнението си за това кой трябва да е следващият Говорител.
— Не може да го направи.
Алмири стисна ръката ѝ още по-силно.
— Може. Той е Говорителя.
— Но ние имаме договор!
— Той лесно може да бъде нарушен.
— Но…
Алмири я пусна. Устата ѝ се изкриви в усмивка.
— Малка ми Джаслин, това са крале и кралици, а не дракони. Те не правят това, което им кажеш.
Хирам свали чашата си и се изправи. Огледа огромната маса, на която стояха кралете и кралиците, рицарите и лордовете, майсторите-алхимици и жреците. Не помнеше кога за последно се е чувствал толкова млад, силен и могъщ. Отварите на Зафир размътваха ума му, създаваха му постоянно чувство за нервност, но премахваха треперенето и заекването, а това бе всичко, което имаше значение. Той носеше Робата и Копието на Говорител, а силата на оръжието се предаваше и на него.
Наистина не можеше да си спомни кога за последно се бе чувствал толкова силен.
Навсякъде около масата господарите и господарките на кралствата спряха да се хранят и се обърнаха към него. От всяка страна на масата имаше крале и кралици. Зад него бе Сирион, верният братовчед, наследил короната и трона му, когато той, Хирам, бе станал Говорител. Срещу него бяха гранд-майсторите на алхимията и драконовите жреци, които щяха да коронясат наследника му. Но едно от местата на масата бе празно — Скалният крал не бе дошъл да ги уважи. Това обаче не бе изненада.
Той удари с чаша по масата и се изкашля.
— Тези думи се казват на всеки десет години и вие ще ги чуете днес. За някои от вас те са познати. Тези думи са стари, мъдри слова и не идват от мен, а от всички Говорители. Тези слова са изваяни през десетилетията. След днешния ден има още десет години, в които няма да ги чуете. Затова ви моля да слушате и да помните.
Той се огледа около масата. Някои слушаха, други се правеха, че слушат. Това обаче не бе от значение. Гласът му звучеше силно и той се чудеше дали някой от тях може да разбере какво удоволствие е да можеш да говориш отново свободно, без да си измъчван от постоянно треперене. Той погледна към своя стар приятел и враг, крал Тиан. Той не слушаше. Спеше и леко потръпваше.
Принц Джехал, който стоеше до него, улови погледа на Хирам и килна глава на една страна. Хирам стисна зъби и погледна в друга посока.
— Ние пазим историята на драконите си — кимна той към алхимиците на края на масата, — знаем къде са родени, кой ги е отгледал. Отглеждаме ги така, както ни е удобно. Ала някога не е било така. Някога те били диви същества. Нямаме история от ония времена, не защото не е имало мастила и книги, а защото тези записи са били изгорени. Не е имало градове и села, не защото е нямало тухли и хоросан, а защото и те били изгорени. Имало е крале и армии, ала те до един са забравени, защото били изгорени. Криели сме се в гората и драконите не можели да ни стигнат. Живели сме като Независими, мръсни и гладни.
Той погледна към лицата им, а след това тропна с чашата си по масата. Този път кралете и кралиците последваха примера му.
— Такива са били времената преди идването на алхимиците.
Той вдигна чаша към далечния край на масата, където притесненият Джейрос му кимна.
— Сега драконите са опитомени, а ние сме крехките им господари. Вие, крале и кралици на деветте кралства. Вие сте господарите им. Вие не отговаряте пред никого и не искате нищо. Освен…
Сега бе моментът. Той взе пръстена на Говорителя, който приличаше на спящ дракон, свали го от пръста си и внимателно го постави на масата. Почувства пръста си странно оголен. След това сложи елмазеното копие до него.
— Освен тези — каза той.
