— Крал Наргон, тази зала принадлежи на Хирам, докато някой друг не вземе пръстена. Няма как да го изпъдим от собствената му зала, а един от двамата трябваше да напусне. Хирам, може и да сте прав, че около масата има хора, които хранят подозрения. Въпреки това, вие нямате никакви доказателства. Все едно аз да кажа кой открадна моя бял дракон!
— Скалният крал. Жалко, че той не си направи труда да дойде. Къде е Тихан, за да обясни отсъствието му? И него го няма.
Хирам се изкикоти. Виното и отварите го правеха дързък, но вече не му пукаше.
— Той никога не идва — отбеляза крал Валгар.
— Не знам дали изобщо съществува. Как можем да знаем?
Шезира се прокашля.
— Когато намеря доказателства, ще потърся правата си от когото трябва — тя се вторачи в Хирам. — Ако ще да се наложи да ида на края на света. Но дотогава ще запазя мълчание. Съветвам Ви да направите също.
— Мълчах достатъчно.
Той се спря. Зафир се бе привела до него така, че да привлече погледа му, и клатеше глава.
— Виното ви прави безразсъден — каза тя толкова тихо, че повечето от присъстващите на масата не я чуха, — особено в комбинация с отварите.
Хирам премигна.
— Кралица Зафир е права. Държах се като глупак. Може би така става с всеки, който се отърве от тежест като моята. Крал Наргон обаче е прав. Ако Усойницата оскърби масата ми, това сторих и аз. Кралицо Шезира, трябваше да изпъдите мен, а не принц Джехал.
Шезира сви устни и не каза нищо.
— Според мен и двамата трябваше да останете — измърка кралица Зафир. — Надявах се да пролеете кръвта на този убиец.
Наргон отново скочи на крака.
— Няма да търпя такива обвинения!
— Нима не знаехте? — повдигна вежда Зафир. — Принц Джехал бе с майка ми, когато тя умря. Излязоха да пояздят заедно, а се върна само той. От това си направих съответните изводи. Съветвам Ви да последвате примера ми.
Тя се намръщи.
— Може би тя е паднала, а може той да я е бутнал. Кой знае? Но той е виновен и в двата случая. Ако наистина я е бутнал, трябва да се замислим защо. За какво му е да прави подобно нещо? Какво толкова щеше да стане, ако Алифера днес бе на моето място? Дали лорд Хирам щеше да спази уговорката на брат си? Разбира се. Затова се чудя каква лудост е обхванала тези, които твърдят, че принц Джехал е премахнал съперница на наследницата.
Зафир вече гледаше право към кралица Шезира.
— Че е подсигурил булката си. Че е подсигурил собственото си бъдеще като Говорител след десет години.
Въздухът се смрази. На Хирам му отне няколко мига да разбере какво говори Зафир. Когато това стана, Шезира вече бе поаленяла от яд.
— И кой казва тези неща? — просъска тя.
Зафир поклати глава.
— Това са глупости. Та вероятно Алифера не е била бутната, а просто е паднала. И все пак аз ще го нарека… — тя се закашля.
— Ще го нарека… — и се задави. Надигна се, подхлъзна се и падна на пода, стиснала гърлото си. Никой от драконовите крале и кралици не разбра как е искала да нарече принц Джехал.
Елмазеното гнездо беше пълно. Всъщност, то беше претъпкано. Импровизирани кошари бяха пръснати из Полята на Гладните Планини, повече заради добитъка, който щеше да нахрани драконите, отколкото заради самите дракони. Говорителя бе издигнал селце от палатки, което да подслони допълнителните работници, извикани на работа. Някои от драконовите господари също бяха довели свои хора. А с работещите в гнездото идваха търговците, гадателите, крадците, джебчиите и отчаяните, всички привлечени от знанието, че където има дракони, има и пари. Така палатковото селище се превърна в палатков град много преди пристигането на последния дракон. В хаоса всяко от лицата бе на непознат, поради което палатковият лагер се бе превърнал в идеално място за деловата работа на двама Ездачи. Те не изглеждаха като такива — приличаха повече на обикновени войници, може би наемници или пък легионери от Елмазената стража, които не са на работа. Но крачката им между търговците и кошарите бе уверена и ги водеше право към центъра на импровизирания град.
Двамата Ездачи бяха сигурни, че никой няма да ги разпознае.
Ала грешаха.
Подире им вървеше момче с тъмнокафяв плащ и мръсно лице. То ги следваше от доста време, провирайки се между тълпата. Но Ездачите все още не го бяха забелязали.
В центъра на пазара те спряха на една малка маса пред мъничка палатка, която можеше да побере не повече от един човек, при това с мъка. Но в нея все пак имаше човек — странен мъж с необичайно тъмна кожа. Дрехите, които носеше, бяха разпокъсани, а цветовете им — избледнели. И все пак личеше, че някога са били богати и пищни. Златото и скъпоценностите по тях обаче отдавна си бяха отишли. Бяха останали само няколко пера в цветовете на дъгата.
Ездачите не бяха смутени от странния вид на човека. Момчето се приведе и загледа троицата, а на лицето му се изписа изражение на неразбиране, а също и на нездрав интерес.
