Една кесия, на вид доста тежка, смени притежателя си. Тъмнокожият изчезна в палатката и се появи след минутка. Носеше кожена чанта. По-високият от рицарите я взе, а след това двамата се махнаха. Бързо. Прекалено бързо, за да става дума за безобидна размяна. Момчето ги последва до края на пазара и влезе в една голяма палатка, която служеше за бирария. Бе около пладне и затова в нея нямаше много хора. Момчето погледна към Ездачите, а след това мина по хлъзгавия под и седна на една маса.
— Ей, ти! Я се махай!
Момчето не разбра веднага, че се обръщат към него. Не погледна нагоре, но бръкна в джоба си и постави едно сребърно петаче пред себе си. С крайчеца на окото си забеляза двамата мъже, които следваше. По-високият бръкна в чантата, извади нещо от нея и го постави от вътрешната страна на палтото си.
— И откъде си взел това сребърно петаче?
Момчето не погледна нагоре. Видя, че чантата преминава в ръцете на по-ниския.
— Откраднал си го, нали? Преджобил си някой богаташ.
Високият стана. Тръгваше си. Момчето не помръдна.
— Не че ми пука.
На масата пред момчето се появи халба, пълна с горчива на мирис течност. Момчето я взе и отпи. След малко другият Ездач се изправи и си тръгна. Момчето го последва. Този път приближи мъжа, заставайки в сянката му, буквално до него. Чакаше точния момент.
Внезапно момчето грабна чантата от рамото на мъжа и се шмугна през един тънък процеп между палатките, прескачайки въжетата, които ги поддържаха. Мъжът изрева и хукна след него, викайки на хората да го спрат. Момчето бе по-гъвкаво от него, но Ездачът бе бърз, силен и не се отказа от преследването. Момчето го отведе от центъра на палатковия град към кошарите с добитък, които го обграждаха.
Далеч от тълпите, то се шмугна зад един ъгъл и се скри в сенките. Когато Ездачът мина покрай него, момчето се изправи зад гърба му.
Всичко свърши за миг. Стъпките на мъжа заглъхнаха, докато той се чудеше в каква посока трябва да тръгне. Едно потъмняло острие, което не привличаше слънчевата светлина, се спусна като змия от ръкава на момчето и се стрелна към Ездача. Още преди мъжът да разбере, че е намушкан, момчето побягна отново.
Ездачът се опита да го последва, но след няколко крачки се спря. Ръката му докосна раната и се обагри в кръв. Мъжът усети, че изгаря отвътре и думите заглъхнаха в гърлото му. Болката се усили до кресчендо, изпълвайки цялото му същество до мозъка на костите, ала той остана безмълвен и неподвижен. Когато болката достигна и мозъка му, всичко блесна в бяло, а после потъна в милостива тъмнина.
Момчето пусна ножа и го изрита настрана. След което внимателно се измъкна от кошарите. Никой не го обезпокои. Уверено в безопасността си, то се затича. Бе подбрало точното място, в което да убие рицаря, ала сега времето бе срещу него. Стигна края на кошарите, където го чакаше друг рицар, облечен в броня от драконови люспи. Зад него имаше два коня.
Когато Ездач Семиан забеляза момчето, кимна и се качи на седлото.
— Свърши ли работа?
Момчето кимна отсечено и яхна втория кон.
— А другият?
— Познах го. Една от змиите на Джехал.
Момчето свали палтото си, а когато махна и шапката от главата си, по врата му се спусна дълга черна коса. То изми прахта от очите си и разкри лице, което не бе на момче, а на лейди Настрия, Маршал-рицаря на Северната кралица.
— Хайде! Трябва да побързаме!
Настрия пришпори коня си по калните пътища между кошарите, контролирайки хода му. Когато приближиха мъртвия драконов рицар, две бабички се изправиха и хукнаха нанякъде. Не бяха откраднали нищо освен портмонето на мъжа и Настрия не ги обвиняваше за това. Двамата със Семиан слязоха от конете си и вързаха трупа за коня на Настрия. След това двамата се спуснаха в галоп към Елмазения дворец и Града на Драконите. Когато приближиха, Настрия отново слезе, пак се наметна с палтото, сложи шапката си и отведе конете надалеч от вратите на двореца.
— Аз съм Ездач Семиан от двора на кралица Шезира — обяви рицарят. Стражите на портата погледнаха първо него, после трупа върху другия кон, а след това кимнаха и го пуснаха да мине. Настрия гледаше в ботушите си, а стражите не я забелязаха.
Минаха към Кулата на Здрача в западната част на двореца. По него имаше много кули, всяка от които бе дадена на различен драконов крал или кралица до избирането на следващия Говорител. Кралица Зафир почиваше в Кулата на Въздуха. Крал Валгар бе получил Кулата на Зората на източната стена. Крал Тиан имаше най-малката кула, наречена поради това Смирената. Кралете Наргон и Силвалан бяха съответно в Кулата на Водата и Градската Кула в северната част на двореца. А Кулата на Здрача бе дадена на кралица Шезира. Настрия поведе конете към вратите на последната. Ездач Семиан ги отвори и те влязоха, мъкнейки трупа на умрелия рицар със себе си. Вътре чакаха няколко Ездачи на кралица Шезира. Когато вратите зад тях се затвориха, Настрия отново премахна маскировката си и посочи към тялото.
— Отнесете това в избите. Къде е кралицата?
— Кралицата е с Говорителя.
