Странно. Бе сънувал как прави това толкова много пъти. Винаги му се бе струвало, че идва краят на живота му, че тези неща единствени го поддържат цял. Сънуваше, че след като ги свали, започва да избледнява. Но сега, когато моментът най-после настъпи, се почувства облекчен, сякаш нещо започваше вместо да свършва.
Взе отново пръстена и го показа на всички.
— Това е, което ви придържа към древните договори, сключени между предците от нашите кланове. На всеки десет години избирате измежду себе си кой от вас ще обитава този дворец, за да бъде съдия на действията ви, арбитър на споровете ви. Преди десет години вие и родителите ви избрахте мен. Моето време си отива. След седмица ще изберете друг. Аз мога да ви напътствам, но на края изборът остава ваш.
И така, най-после я каза. Речта, която всички бяха чували и преди, речта, която всеки говорител казваше. Последната му задача. Говорителят Хирам вече го нямаше. Вече не бе „Ваша Светлост“. Просто още един драконов господар, седящ на масата на Говорителя. Свали пръстена и за последно затропа по масата.
Някой започна да ръкопляска. Бавно.
Джехал. Това можеше да бъде само Джехал.
— Каква прекрасна реч — хилеше се Усойницата. — Жалко, че я бях чувал и преди. Но все пак бе произнесена неочаквано ясно. Признавам, че я чаках с ужас. Т-ттолкова е н-ннеприятно, д-дда ч-ччакаш в-ввсяка д-ддума. Явно отварите, които очарователната ви любовница открадна от мен, правят чудеса.
Всички около масата замръзнаха. Някои спряха само за миг, след което продължиха да се хранят. Други направо се вцепениха. Никой не каза нищо. Всички гледаха към Хирам. Това бе неговият пир, неговата зала, неговият дворец. Негова работа бе да санкционира такова просташко поведение. Макар обидата да бе насочена към него, Джехал унижаваше всички с откровеността си.
Хирам бавно седна. Усмихна се и кръстоса ръце.
— Защо смяташ, че ти дължа каквото и да било?
Почувства се силен. Достатъчно силен, за да призове Джехал на дуел с меч или брадва. Бе готов за това. Ето ти един плюс да си обикновен драконов рицар. Вече не му се налагаше да е дипломат. Не трябваше да се съобразява с когото и да е било.
— Нямаш какво да кажеш, а? Върви си у дома, да тровиш баща си.
Можеше да го каже. Публично. Всички разбраха какво става. Дори Зафир, дори Шезира, която се правеше, че Джехал не е казал нищо. Дори тя не можеше да пренебрегне това.
Загледаха го, обзети от ужас. Всички освен Усойницата, чиято уста вероятно щеше да пръска отрова и след смъртта му.
— О, не, нямам възможност. Но след като става ясно, че ти вероятно имаш още време да си поживееш, ще имам какво да правя. Не ще забравя обаче твоето гостоприемство, Хираме. Може би ще мога да му се отплатя някой ден.
Джехал се обърна и погали главата на баща си.
— А може би не. Отварите не помогнаха много на крал Тиан. Здравето му се бе влошило прекалено много. Кажи ми, колко време остава, преди ти да го последваш?
— Може би той ще се оправи, ако спреш да го тровиш?
Този път Джехал бавно се изправи. Последваха го още няколко души — Наргон, Шезира, няколко от братовчедите на Хирам. Останалите бяха твърде смаяни, за да мръднат. Джехал се подпря на масата.
— Обидиш ли ме още веднъж, старче, ще те призова на дуел. Няма да те убия, но ще ти се иска да го сторя.
— Какви обиди? — изправи се и Хирам. — Говоря истината!
— Щом това е истината, защо не покажеш доказателство за нея на присъстващите дами и господа! О! — Джехал се плесна по челото. — Какъв глупак съм само. Но разбира се. Ти просто нямаш никакви доказателства. Абсолютно никакви.
— Нека идем на дуел тогава. Приемам предизвикателството. Да се бием с меч и брадва. Хайде, змийче такова, нека си поиграем.
Някой удари с юмрук по масата. На Хирам му отне известно време, преди да разбере, че това е Шезира.
— Достатъчно. Важи и за двамата. Хирам, не се дръж като глупак. Принц Джехал, вие започнахте тази детинска разпра. Моля, напуснете!
Джехал изгледа Шезира с поглед, в който се четеше само омраза.
— Разбира се, Ваша Светлост. Колко грубо от моя страна да бъда оскърбен.
Той направи крачка назад и се поклони.
— Крал Наргон, крал Силвалан, крал Валгар, желая ви приятно изкарване на вечерта. Останалите, желая ви да се задавите.
Присъстващите на масата го изпратиха с поглед, без да продумат нищо. Крал Тиан и Ездачите му също си тръгнаха. Когато вратата се затръшна, Шезира отново седна, но крал Наргон остана на крака. Той поклати глава и гушата му се разтресе.
— Лорд Хирам, принц Джехал е прав. Редно е да ни покажете някакво доказателство за обвиненията си или да задържите езика си зад зъбите. Кралицо Шезира, защо трябваше принц Джехал да си ходи, след като той бе оскърбеният в случая?
— Защото, освен ако не изберете да бъдете слепи, знаете, че съм прав! — кресна Хирам.
Шезира потропа с пръсти по масата.
