„Ядосана? Ядосана?! Бясна съм, глупачето ми. Повече от бясна. Ако знаеше и ти щеше да си така. Ако имаше и грам амбиция, щеше да съскаш от ярост.“
Но нямаше никакъв смисъл да споделя тези неща с Джаслин. Трябваше да е доволна, че е забелязала и толкова.
— Мамо, изнервяш Тихия.
За миг ѝ причерня. Размърда се в седлото. Идеше ѝ да удуши Джаслин, но все пак не искаше да губи самоконтрол. Усети как драконът потръпва и внезапно се спуска напред.
— Мамо!
Шезира стисна юмруци. Джаслин бе разбрала, че нещо не е наред, понеже драконът го бе усетил. Такава бе дъщеря ѝ.
— Отведи ме право към двореца — излая тя.
Джаслин накара Тихия да се спусне. Драконът прибра криле до тялото си и просто падна с главата напред, опънал опашка зад себе си, насочен право към двореца. Падаха така около километър във въздуха. Вятърът бе невероятен. Не можеха да си кажат нищо. Накрая дворецът се ширна пред тях. Бе невъзможно да се усети нещо друго освен самото спускане и скритият ужас, че приближават твърде бързо, че няма да могат да спрат…
Тихия разпери криле. Шезира се приведе напред, безпомощна, докато драконът се забави. Не можеше да диша. Вероятно бе припаднала, тъй като в един момент чувстваше смазваща тежест към гърба си и всичко бе сиво, а в следващия — тежестта я нямаше и те летяха в бавни кръгове, вече далеч под върховете на дворцовите кули. Когато кацнаха, Джаслин пусна стълбата. Шезира слезе много бавно и внимателно. Трепереше. Когато най-сетне стъпи на здрава земя, Джаслин я погледна ухилена.
Шезира не отвърна на усмивката ѝ.
— Хирам ще обяви кралица Зафир за следващия Говорител — каза тя. — Защо не я отведеш някъде на езда и не я премажеш?
След тези думи, тя се насочи към Кулата на Здрача.
Кракът на Ездач Семиан още го болеше. Външно, раната се бе превърнала в белег още преди седмици. Но вътрешно още го болеше. Ако опиташе да побегне, болката ставаше все по-силна. Изкачването по стълбите на Кулата на Здрача го накара да се изпоти. Дори да стоеше на едно място, болката ставаше по-лоша и по-лоша, докато накрая не седнеше. Стрелата на наемника бе улучила бедрената му кост. Може би я бе нащърбила или пукнала и вече никога нямаше да бъде както преди. Опитваше се да не го показва, но другите драконови рицари бавно осъзнаваха, че той вече е сакат.
Той с мъка се изправи, когато лейди Настрия се появи от избите. Изглеждаше много уморена, по-изцедена от енергия откогато и да е било. Зад нея се носеше странна миризма — на нещо горчиво и люто. След това се чуха звуците. Първо меки, като на разкъсвана плът, а после на чупещи се кости. Той потрепери и се опита да не мисли за това.
В мига, в който лейди Настрия се появи от избите, на двора отвън кацна дракон. Семиан го разпозна веднага. Тихия. Други отвориха вратата, през която влезе кралицата. Тя изглеждаше ядосана, разтърсена от нещо.
— Ваша Светлост — каза лейди Настрия, заставайки пред нея, — открих…
Кралица Шезира махна с ръка.
— Хирам ще обяви кралица Зафир за своя наследница.
Всички в стаята замръзнаха. Настана гробна тишина. Погледите се насочиха към владетелката.
Шезира килна глава и погледна към лейди Настрия.
— А ти какво казваше?
Настрия се поклони дълбоко.
— Един от Вашите рицари Ви бе предал. Бил е подкупен.
— Ах — кралицата сви устни, — сигурно пак е трябвало да ме отровят?
Лейди Настрия кимна.
— Така мисля, Ваше Височество. Отровата е в мен. Трябва да я дам на алхимиците и те ще я разпознаят.
— Дума да не става — поклати глава Шезира. — Сега, след като Хирам ни предаде, ми трябваш тук. Смятам да отправя възражение към решението му и трябва да съм сигурна, че другите драконови господари ме подкрепят. Не искам да избухне война.
Тя спря и се замисли.
— Изпрати ми принцеса Джаслин. Нека тя го направи — кралицата се усмихна. — Да. За нея ще е добре да я разкарам от това място за следващите няколко дни.
На вратата Ездач Джостан вече тичаше на двора, като ръкомахаше и викаше с надеждата да извика Тихия отново преди той и принцесата да излетят отново. Но бе закъснял. Семиан видя лицето на Маршал-рицаря. Тя не изглеждаше щастлива. Но каквито и да бяха съмненията ѝ, тя прехапа устни и се поклони отново.
— Както наредите, Ваше Височество. Ще наредя да изпратим експорт.
— Все още имаме лагер в Шпората — намръщи се Шезира — и е само на няколко часа път оттук.
Този път Настрия възрази.
— И все пак…
— Добре — въздъхна кралицата, — двама Ездачи, не повече. Нека ги сменят при лагера.
„Това няма да ядоса никой от тях“, помисли Семиан кисело. Откакто бе застрелян от наемника, не бяха намерили и следа от белия дракон, нито от Люспестия, който яздеше с нея. Бе почти сигурно, че те отдавна са се махнали, а търсенето им се бе превърнало в пълна загуба на време. Никой обаче не смееше да каже това на кралицата, така че продължаваха.
Шезира сбърчи нос.
— Каква е тази ужасна воня?
— От избите, Ваше Височество — пребледня лейди Настрия, — нещо е загнило. Ще го махнем бързо.
