Ездачите се разделиха, когато лейди Настрия мина между тях. Двама с нежелание взеха тялото за ръцете и краката.
— Лейди Настрия, този човек не е мъртъв.
Настрия спря и се намръщи.
— Отведете го долу. Майстор Китир ще знае какво трябва да се направи.
Рицарите си размениха нервни погледи. Настрия ги изпъди надолу по стълбите. В избите с вина и храна те разчистиха една дървена маса и поставиха върху нея тялото.
Настрия го погледна. Рицарите ѝ бяха прави. Човекът изобщо не бе мъртъв.
Тя му плесна един шамар.
— Чуваш ли ме, предателю?
Мъжът не помръдна. Настрия застана от другата му страна и постави пръст в раната му. Този път той простена и отвори очи.
— Боли, нали? — тя натисна с пръст. Мъжът зави и изкриви лице в агония.
— Ездач Тиакас. Преди няколко месеца ти отлетя с дракона си далеч от Наблюдателницата. Беше с още двама изменници, които отидоха в края на горите Барнан. Отведе ги, за да се срещнат с няколко престъпници. Да купят нещо от тях. Отведе ги до края на горите, но те не се върнаха. Знаеш ли какво се случи с тях? Убиха ги. Платих на двама наемници затова. Чудех се какво си си мислел, когато те не се върнаха. Дали си се страхувал? А после, бавно, след като седмиците се превърнаха в месеци и никой не те потърси, сигурно си се изпълнил с надежда. Празна надежда, Тиакас, понеже винаги е имало някой, който да те следи. Чуваш ли ме?
Тя завъртя пръста си и Тиакас изпищя.
— Сега искам да знам, Тиакас, кой отрови душата ти. Бях там, когато купи отровата от онзи тайтакейски шут. Видях те със змията на принц Джехал. Усойницата ли те поквари?
Тя отвори очите му и вдигна чантата.
— Какво е това, Тиакас? Отрова? Нима Джехал ти е платил да убиеш нашата кралица?
Тиакас завъртя глава първо в едната посока, а после в другата. Бе изплезил език, а от раната му отново покапа кръв, която образува локва на пода. В гърлото му заклокочиха звуци, все едно се опитваше да говори, но се чуваше само ломотене.
— Не? Нима твърдиш, че греша? — Настрия извади нож от ремъка си и започна да си играе с него. — Не ти вярвам, Тиакас, но добре. Ако твърдиш, че още имаш някакъв кураж, някаква чест, това не е лошо. Затова ще те питам простичко. Искам да знам единствено кой те купи.
Но главата започна да се клати по-силно.
— Ще те измъчвам, Тиакас, докато си изпееш и майчиното мляко. А след това ще покажа това, което е останало от теб, пред всички дворове в кралството, подир което ще те обеся. Ще унищожа и семейството ти, до корен. Те ще изгубят всичко и ще мразят теб, тъй като ти си предателят, причинил всичките им беди. Ясно ли е?
Тиакас скочи към нея, но бе немощен и слаб. Лейди Настрия просто се отдръпна от пътя му. Двамата Ездачи го хванаха преди да е паднал от масата.
Настрия извърна поглед.
— Пуснете го и ни оставете. Помолете майстор Китир да побърза.
Ездачите пуснаха Тиакас. Не изглеждаха добре и си тръгнаха бавно. Настрия ги изпрати с поглед.
— Не знаеш какво ги смущава, нали? Предполагах, че не. Майстор Китир не е мъчител, а кръвен маг. Така че ще ми кажеш каквото искам да знам. Ако си се надявал да умреш преди да разбера каквото ми трябва, ще трябва да те разочаровам.
Настрия бавно обиколи избата. Всичко тук бе подготвено от стюардите на Говорителя Хирам за кралица Шезира и нейните рицари. Хирам вероятно бе сторил същото за всички драконови владетели. Бе много лесно да изтрови целия клан.
Но тя обърна гръб на тази мисъл. От двеста години насам нямаше Говорител, посегнал на гостуващ крал или кралица и тя се съмняваше, че Хирам ще е първият.
Избра бутилка вино, отвори я и си наля малко. След малко чу стъпките на Китир по каменния под, но не се обърна.
— Тиакас е инструмент — каза тихо тя. — Аз искам да знам кой го е изковал.
Работата отне на магьосника около час. Нямаше писъци, но това бе стилът на майстор Китир. Винаги тих. През цялото време Настрия не погледна ставащото. Стоеше неподвижна като статуя, освен когато отпиваше от виното си. Накрая пресуши цялата бутилка, но въпреки това изобщо не се чувстваше пияна. Вместо това усети да я полазват тръпки. Кървава магия. Друго необходимо зло. Като наемниците.
Когато кървавият маг приключи, тя го чу да приближава към нея.
— Е? Права ли бях? Джехал ли е купил войника?
— Не — прошепна магьосникът. — Тайтакей.
Тя се замисли върху това. Магът не помръдна.
— Той срещна един от тях — каза след кратко мълчание лейди Настрия. — Той му даде нещо. Някаква манерка, пълна със сребриста течност. Като миналия път. Искам да знам какво е и за какво служи.
— Попитай алхимиците си. Имате предостатъчно. Знаеш, че ме интересува само една течност, а цветът ѝ не е сребрист.
Настрия долови презрението в гласа на магьосника.
После плю.
— Всеки път, когато реша да направя това, губя някой от тях. Хурос, Белеферос…
Настъпи тишина.
— Какво да правя с тялото? — попита магьосникът. — Да го оставя ли тук?
— Не, Майстор Китир. Разкарайте го. Не искам никой да го намира.
Тя въздъхна, когато магът се зае отново за работа. Дотук с идеята ѝ да покаже предателя на всички. Нямаше как да стане, когато тялото му е на части.
