Високо над града, върху едно малко каменно плато, гледащо към Диамантената каскада, Хирам и кралица Шезира стояха един до друг и гледаха как водата се разбива на десетки метри под краката им.
— Как е кралица Зафир? — попита Шезира, която бе на сантиметри от ръба. Хирам бе дори по-близо. Върховете на ботушите му стърчаха над бездната. Един точен удар и двамата можеха да умрат.
— Възстановява се.
— Това е чудесно. Отровена ли бе или не?
— Просто не се чувстваше добре напоследък.
— Не се е чувствала добре — Шезира килна главата си на една страна. — Хираме, когато тя припадна, всички я мислехме за мъртва!
— Просто се задави.
— В такъв случай съжалявам за проваления пир.
— Той вече бе провален — засмя се Хирам. — И двамата го знаем. Когато кралица Зафир припадна, повечето от вас изчезнаха от залата възможно най-бързо. Тя просто ви направи услуга. Даде ви извинение да напуснете.
— Колко мило от нейна страна. — Шезира се размърда, когато над долината повя вятър. — Бих предпочела да се връщаме вече.
Хирам не помръдна.
— Когато бях млад, това бе едно от любимите ми места. Оттук можеш да видиш кралствата.
— Предпочитам да бъда на гърба на дракон.
— Зная. Но да застанеш тук напомня на хората като нас колко лесно е да паднеш от високо. Една погрешна крачка и политаме към гибелта. От две години не бях идвал тук, знаеш ли. Не можех да го направя, докато болестта ме измъчваше. Щях да падна.
— Хираме, когато яздим дракон, не можем да паднем, каквото и да направим. Затова драконите са с нас. Дори да сме глупаци, те ще ни спасят.
— Драконите не можаха да спасят Алифера. Нито пък Антрос.
— Не могат да спасят онези, които не искат да се пазят — Шезира се извърна настрана. — Ако стоиш на ръба достатъчно дълго, Хираме, ще паднеш. Поучи се от грешката на брат си.
По-назад от ръба имаше малък заслон, построен преди двеста години от Говорителя Мехмит. Планините на Пурпурната Шпора бяха прорязани от подобни местенца. Повечето бяха изоставени и се рушаха, но това бе останало популярно сред пазителите. То бе невидимо, гледано отдолу и дори отгоре се забелязваше трудно, ако човек не знаеше, че е там. Бе се превърнало в малка тайна, която Говорителите си споделяха, когато прехвърляха поста си един на друг. То бе и идеално скривалище, от което да шпионират Диамантената каскада — популярно място за онези драконови господари и господарки, които търсеха уединение надалеч от двореца.
Тя влезе вътре. Заслонът не бе нещо особено — една стая с отворени сводове вместо прозорци. На задната му част имаше две широки беседки, обсипани щедро със скъпи кожи и меки възглавници.
Дали бе показал това място на кралица Зафир? Шезира сви устни. Разбира се, че го бе направил.
Тя чу как Хирам приближава зад нея и се обърна.
— Добре е да те видя в такова добро здраве, Хираме.
— Мога да те уверя, че аз съм дори още по-доволен.
— Ще се ожениш ли за нея?
Това го накара да замръзне за миг.
— Смятам, че кралица Зафир открадна отварите от Усойницата, за да го разяри. Тя знае какво мисля за него.
— Всички знаят — наклони глава Шезира, — но не съм сигурна, че го разбирам.
— Той трови баща си.
— Сигурен ли си?
— Да — намръщи се Хирам. — Не го ли чувстваш, Шезира? Той е студенокръвен, не е като нас. Безмилостен, повърхностен, самовлюбен, арогантен…
— Тези думи описват почти всички ни — усмихна се тя.
— Значи не разбираш — Хирам сви рамене. — Попитай тогава Зафир. Тя знае какво имам предвид. Може би ще ти го обясни по-добре.
Усмивката на Шезира угасна.
— Ще се ожениш за нея, нали?
— Да, Шезира. Ще се оженя за нея — отвърна Хирам, без да се усмихва.
— И ще я направиш Говорител, за да останеш на власт в сянката ѝ.
Този път той не каза нищо.
— Тя дава ли си сметка, че се отказва от трона, от короната си? Има ли наследник, който да натовари с тази тежест?
— А ти имаш ли? — изсмя се той на въпроса ѝ.
— Имаме договорка, Хираме. Ако обявиш Зафир за твоя наследница вместо мен, ще я предизвикам. И ще имаш враг в мое лице. Джехал не ти ли стига?
Той я погледна.
А после отклони поглед настрана.
— Мисля, че ще те оставя. Засега.
Шезира излезе от заслона и даде знак на драконовите рицари, които кръжаха в небето над нея да я отведат до двореца. Почти веднага един дракон плесна с криле и сякаш падна към нея, преди да кацне умело на голите скали извън павилиона. Ездачът ѝ хвърли една въжена стълба, но не отстъпи мястото си. Шезира се намръщи. Ездачите ѝ знаеха какво се очаква от тях. Всеки един трябваше да се отдръпне, за да може тя да поеме юздите.
Когато кралицата не помръдна, Ездачът свали шлема си.
— Мамо, качваш ли се или не?
Джаслин. Шезира се покатери зад дъщеря си.
— Бих искала да яздя Тихия до двореца. Моля.
Джаслин я погледна все едно е полудяла и не мръдна. Шезира преглътна яда си и се настани на второто седло. Джаслин даде знак на Тихия, който се насочи към края на скалата и полетя лениво във въздуха, пикирайки над долината на Диамантената каскада, отвъд водопадите и към откритото небе над Драконовия град.
— Ядосана си, мамо — извика Джаслин.
Шезира не отговори.
