Тя навлезе в гората недалече от стената на храма. Двама самураи, определени от Таро, я следваха на известно разстояние. Това не беше тази страна на храма, която беше страната на битката. Въпреки че бяха минали шест години, Емили нямаше желание да стъпва по земята, на която бяха загинали толкова много хора. За нея споменът още бе болезнен. Потънала в тези мисли, тя почти отмина група борови дървета, когато забеляза една жена да я наблюдава от сенките. Контрастът между слънчевата светлина, на която стоеше Емили, и сенките, които прикриваха жената, й придаваха призрачен вид. Именно поради това и неподвижността на тялото й, Емили не я видя веднага.
Жената бе много млада, защото косата й не бе сресана в стила, характерен за зрелите дами, а беше вързана на конска опашка като на момиче. Тя бе толкова изключително красива, с изящни черти, съчетани с по-тесни очи, отколкото бе характерно за японците. Емили си помисли, че тя трябва да е една от жените, които се бяха върнали от Йокохама с Кими и Горо. Младата жена я гледаше с изражение на леко удивление. Вероятно никога не бе виждала чужденка толкова отблизо. Това бе добра възможност Емили да практикува японския си с някой, който нямаше да взема под внимание акцента й.
— Добър ден — поздрави я Емили и придружи думите си на японски с подходящ поклон, както бе прието в тази страна. Ала не получи отговора, който очакваше. Вместо да отвърне на поклона и на учтивия поздрав, жената не каза нищо, а лицето й се намръщи в гримаса на неистов страх.
— Аз съм отдалече — обясни Емили. — Казвам се Емили.
— Госпожо Емили — тя чу гласа на Таро зад себе си. — Всичко наред ли е?
— Тъкмо практикувах японския си — рече Емили. — Без особен успех. — Тя се обърна пак към младата жена, но видя, че тя е избягала. Това предизвика усмивка на лицето й. — Изглежда, моят японски е толкова лош, че плаши непознатите. Вие сте много мил, че не реагирате така. Видяхте ли накъде тръгна тя?
Таро погледна двамата самураи, които следваха Емили. И двамата вдигнаха рамене.
— Не — отговори Таро, — съжалявам.
— Вероятно се е върнала в манастира — предположи Емили. — Ще трябва Кими да ни представи официално и да й покаже, че тя няма защо да се страхува от мен.
Таро се обърна към двамата самураи.
— Видяхте ли жената?
— Не, господарю Таро.
— Трябва повече да внимавате — смъмри ги Таро. — Каква полза от телохранители, които не виждат потенциален убиец?
— Не видяхме никого, господарю — оправда се единият самурай. Той погледна объркан другаря си.
— Точно това исках да кажа, нали? — отсече Таро. Той не обичаше да чува извинения.
Емили се спъна в нещо, скрито в тревата. Облегна се на един бор, за да не падне. Наведе се надолу и погледна. Беше голям плосък камък, наполовина зарит в пръстта.
— Камък за основа — обясни Таро.
— Моля? — Емили объркана премина на английски.
Таро не можеше да каже, че езиците му вървят, но английският му се подобри колкото японския на Емили. Той продължи:
— Това е стар камък от основа. Преди години тук вероятно е имало сграда. При разрушаването и възстановяването сградите понякога се преместват. Нарочно, за да се подобри кармата на мястото. А непреднамерено, защото никой не помни къде е била старата сграда.
— Сграда? — повтори Емили.
— Да — потвърди Таро, загледан в тревата. — Не е толкова голям. Виждате ли? Тук има друг камък от основа. Зданието е било много малко.
— Килия — промълви Емили и припадна.
Когато отвори очи, тя видя Ханако да я гледа загрижено, а Кими да стои зад нея.
— Тя дойде на себе си — съобщи Кими.
— Как си? — попита я Ханако.
— Да, да — Емили се привдигна и седна. — Напрегнах се малко повече. Нищо сериозно. — Тя се огледа наоколо и видя близо десет жени скупчени около тях. Не виждаше младата жена от гората. — Това всички обитатели на манастира ли са?
— Да, без една — отговори Кими. — Отиде до селото да изпълни една задача. Понякога минава напряко и ходи през гората.
Емили въздъхна с облекчение.
— Значи нея съм видяла. — Тя се усмихна на Ханако. — Дадох воля на въображението си. Видях момичето, после то изчезна. Спънах се в камък, сетих се за ръкописите и си помислих, че е… — тя си спомни, че Ханако я бе предупредила да не казва името — … онази, която очаквах да видя. — После се обърна към Кими: — Много ли е срамежлива?
— Да — потвърди Кими, — много, много срамежлива.
— Най-красивите момичета понякога са такива — отбеляза Емили.
— Най-красивите? — Кими изглеждаше озадачена.
— Ето я, идва — съобщи една от жените. — Ясуко! Ела тук! Дамата иска да се запознае с теб. Не е трябвало да бягаш така.
Емили гледаше как се приближава набита млада жена с едър кокал. Би изглеждала тромава и непохватна дори главата й да не висеше толкова странно на една страна — дефект, който се подчертаваше от косата й, сресана в обичайната пригладена прическа. У нея нямаше нищо изящно, красиво или дори малко призрачно.
— Тя нарани шията си в Йокохама — обясни Кими. — И сега главата й стои само накриво.
На Емили отново й прилоша, но този път тя не припадна.
— Абатството Мушиндо — прошепна тя.
— Тя не е на себе си — отбеляза Таро.
