— Страхувам се, че не е така — промълви Ханако.
Според една стара поговорка мъжът е смелост, а жената — доброта. В нея има известна доза приятна смесица между симетрия и контраст и подобно на много други неща, които са приятни, тя е доста фалшива.
Смелостта и добротата са неразделни.
Ако едното го има без другото, бъди нащрек.
Това означава, че край теб витаят прикрит страх и жестокост.
Хората, които Таро определи да пазят Емили по време на следобедната й разходка, бяха двамата най-ненадеждни от групата на телохранителите. Беше ги довел от Йедо точно заради това им качество. На тях можеше да се разчита да провалят възложената им задача и те го правеха, като вместо да изпълняват задълженията си, се отдаваха на спокойни разговори. Никой не се доближи, за да го види скрит между дърветата, въпреки че да се прокрадва не беше сред неговите най-очевидни качества на воин.
Подобно на всички истински самураи той презираше увъртанията и преструвките, като предпочиташе да излезе открито в позиция, която декларира намеренията му. Начинът, по който той осъществяваше измяната си, му причиняваше точно толкова болка, колкото и самата измяна. Владетелят Саемон обаче го беше убедил, че сега не е време за традиционните прояви на смелост. Беше необходимо Таро да крие на кого е отдал лоялността си, докато не дойдеше подходящият момент. Затова той не само щеше да убие жена, и то след като бе дал обет да я пази, но щеше да я убие из засада, а това утрояваше срама, който изпитваше. Но действията му бяха продиктувани от решимостта да защити древните традиции на честта и смелостта, които владетелят Генджи беше готов да захвърли. Не беше ли странно, че първото му открито действие в името на тази кауза щеше да е толкова гротескно страхливо? Но то бе в унисон с всички други противоречия, причинени от присъствието на чужденци. Ако беше човек, който по-добре можеше да оценява колко странен всъщност е животът, той със сигурност би се надсмивал над себе си в този момент.
Той беше един от двамата най-верни васали на владетеля Генджи, втори по чин в командването на армията, човекът, който в няколко случая рискува живота си, за да защити Генджи. Син на самурай от скромен произход, той бе издигнат от Генджи до ранга на оземлен владетел. Никой не го бе обгръщал с повече почести от Генджи. Никой не заслужаваше повече верността, благодарността, почитта му. А Таро му обръщаше гръб, за да служи на владетеля Саемон, мъж може би много по-мерзък от покойния му баща Каваками Лепкавото око, който оглавяваше тайната полиция на шогуна.
Лепкавото око бе получил справедливо възмездие — обезглавяване — в битка точно на това място. Таро и Емили бяха сред малцината оцелели от страната на Генджи. „Ветеран от Мушиндо“. Той бе чувал тези думи да се изговарят със страхопочитание много пъти през годините и това винаги го бе правило горд. След известно време думите придобиха съвсем друго значение. По-добре да бе умрял с чест. Въпреки че каузата му беше справедлива, той знаеше, че мъката от измяната ще направи всеки от оставащите му дни тъжен, независимо дали бяха много или малко.
Госпожа Ханако, която той също предаваше, беше загубила лявата си ръка в битката, защитавайки съпруга си, Хиде, най-добрия приятел на Таро, сега вече самостоятелен владетел и най-високопоставен генерал на рода. Той се надяваше в този случай да няма фатални последици. Не искаше да навреди на Ханако. Само щеше да я задържи за заложница, докато убеди Хиде да се присъедини към него. Несъмнено дори човек упорит и сляпо лоялен като Хиде щеше да приеме за необходими и справедливи тези действия, след като е бил принуден да се спре и да ги обмисли.
Той стоеше в сенките, сред гъстата растителност, а светлината идваше откъм дърветата зад него. Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, беше такъв, че би замъглил в значителна степен гледката за всеки, погледнал в неговата посока. Емили вървеше спокойно към група борове. Когато ги доближеше, щеше да бъде на разстояние от приблизително петдесет стрели. Дори посредствен стрелец като него самия можеше да порази такава бавно движеща се цел от това разстояние. Пушката би била по-сигурна, но не можеше да бъде използвана поради практически и политически причини. Шумът и димът от пушката щяха да маркират твърде конкретно позицията му. Ако използваше лък и стрела — традиционните оръжия, които нямаха нищо общо с чужденците, — те от само себе си доказваха ефективността си.
