Смъртта на Емили щеше да произведе веднага няколко добри резултата. Щеше да предизвика реакция с насилие от страна на чуждите държави, а ако тази реакция беше като предишните им, щеше да бъде насочена не където трябва и да е пресилена, което би увеличило и без това силните ксенофобски настроения. Смъртта й също така би привлякла вниманието към неподходящото приятелство на владетеля Генджи с чужденка, като още повече отслаби позицията му, което не бе зле за начало. После наложителната екзекуция на двамата провалили се телохранители щеше да подсили настроенията на самураите в рода, които негласно се бяха разделили според лоялността си към даден господар, като увеличаваше вероятността със задълбочаването на кризата верните на Генджи хора да остават все по-малко. Накрая неизвестността на нападателя, който щеше да избяга, без да бъде видян, щеше да увеличи страха и подозрението, а изпълнените със страх и подозрение хора обикновено правят повече грешки, отколкото останалите.
Ето така си представяше той сцената. Двамата телохранители бяха твърде заети да разговарят помежду си, за да го видят. Емили вървеше толкова бавно, че движението й не го затрудняваше. Таро измъкна лъка си. Тъкмо беше на път да освободи тетивата, когато Емили спря и заговори на нейния лош японски. Кой беше там? Не можеше да стреля, без да знае. Човекът беше добре скрит между дърветата, защото дори опитен човек като него не виждаше никого.
Мина известно време. Той не беше толкова глупав, че да продължи в отсъствието на благоприятни обстоятелства. Щеше да се появи друга възможност. Той прикри лъка в храсталака и пристъпи към Емили. Въпреки че съвсем скоро застана близо до нея, продължаваше да не вижда никого. Изглежда, тя си разменяше любезности с бора.
— Госпожо Емили — рече Таро. — Всичко наред ли е?
Очевидно не всичко беше наред, защото след няколко безобидни думи за два камъка от стара основа, полускрити в тревата, Емили изведнъж припадна. Не беше ли достатъчно неприятно, че господарят му имаше близка връзка с чужденка, та трябваше и да е жена, податлива на халюцинации и припадаща? За Таро това беше още един знак, че е взел правилното решение, макар да беше трудно и изпълнено със зло. Той напълно поемаше отговорността за действията, на които се бе обрекъл. В същото време нима можеше да се отрече, че владетелят Генджи беше отрязал всички пътища към друго решение?
Миналия месец на среща с Хиде и Таро владетелят Генджи стигна твърде далече.
— Сега всички наши самураи имат огнестрелни оръжия — говореше Генджи. — Скоро всяка войска ще има оръдия на лафети, които могат да отидат където трябва.
— Да, господарю — потвърди Хиде, — но малцина са доволни.
— От оръдията ли? — попита Генджи.
— И от огнестрелното оръжие, господарю.
— Не им харесва огнестрелното оръжие? — Генджи изглеждаше изненадан. — Със сигурност те не очакват в бъдещите воини да се бият с мечове?
Хиде отговори:
— Въпросът не е практически. Те не вярват, че тези оръжия изразяват както трябва духа на самурая.
— Имат възможността да изявяват духа си колкото си искат — възрази Генджи, — но на бойното поле духовната изява е почти без значение без физическа мощ.
Таро се намеси:
— Господарю, има също и боен аспект. Хората посочват битката при манастира Мушиндо като пример за трайната стойност на мечовете.
— Как така? Изходът бе решен от огнестрелното оръжие. Какво друго направиха мечовете, освен да демонстрират пълната си неефективност?
— Когато врагът атакува нашите позиции — рече Таро, — ние се бихме с мечовете си и ги победихме.
— Твоята памет, изглежда, напълно те е изоставила. Спомняш ли си зариването в кървавата маса, за да се избегнат куршумите? Спомняш ли си скриването зад разпилените вътрешности на нашите коне?
Хиде каза:
— Таро не греши съвсем, господарю.
— Сигурно съм участвал в друга битка. Моля, опишете вашата.
— Всичките хиляди куршуми, които те изстреляха, не ни убиха — продължи Хиде. — В крайна сметка те трябваше да се бият срещу нас с мечове.
— Ти беше там и си в състояние да изречеш подобни глупости? Та ти демонстрираш защо времето на самурая е отминало. Не толкова мечовете в ножниците са проблемът, колкото мечовете в главите ви.
— Самураите защитават Япония в продължение на хиляда години — настоя Таро.
— Бих казал опустошават, а не защитават.
— Господарю — позволи си Таро, — това е лоша шега.
— Шега? Едва ли. В продължение на хиляда години ние подлагахме на клане и поробване онези, за които би трябвало да се грижим. Ако убитите мъртъвци могат да се наредят до убийците си, кои ще са по-многобройни?
— Биехме се помежду си — рече Таро. — Не водехме война срещу селяните.
— О, така ли? За всеки самурай, паднал в битка, колко селяни бяха потискани, докарвани до пълен глад, пронизвани, обезглавявани или просто ги убивахме от работа? Пет? Десет? По-вероятно сто или двеста. Ние свършихме по-голямата част от работата с мечове. Те — основната част по умирането.
— Такава е съдбата на селяните — рече Хиде. — Те трябва да приемат своята, както ние — нашата.
