— Много чудно. Това не важи за френските селяни. Те се надигнаха и обезглавиха благородниците си. — Генджи се усмихна, сякаш се наслаждаваше на мисълта.
— Това не може да се случи тук — възрази Таро. — Ние сме цивилизована страна. Дори селяните ни са по-високопоставени. Дори не биха си помислили за това.
— Да, предполагам, че си прав. Това е доста тъжно всъщност, нали?
— Това е по-скоро въпрос на гордост, отколкото на тъга — опонира Таро.
— Може би. А може би не. Вместо да чакаме наше собствено управление на страха, от наша страна би било по-мъдро да се обновяваме смело и просто да се самоунищожим, да премахнем владенията си, целия древен порядък с владетели и васали.
— Господарю! — възкликнаха едновременно Хиде и Таро.
Генджи се разсмя.
— Има един чуждестранен израз: „Храни се, за да мислиш.“ По-малко притеснения и повече храна ще ви дойдат по-добре и на двамата.
Думите му бяха отрова, а не храна. Той се смееше, но Таро знаеше, че Генджи не се шегува.
Сега, когато си припомни това, Таро разбра, че това е бил моментът, когато той е престанал да бъде лоялен васал на владетеля Генджи.
Първият му опит да убие Емили пропадна. Това нямаше да се случи с втория.
— Сигурна ли си, че си достатъчно добре, за да седиш? — попита Ханако.
— Съвсем — отговори Емили. Сега, когато се беше върнала във възстановената абатска хижа, тя се чувстваше доста глупаво, че бе припаднала. За тази реакция нямаше причина. Само защото красивата млада жена, която бе видяла в гората, не беше от онези, които живееха в храма, не означаваше, че е видяла призрак. Възможно бе жената да е от селото, въпреки че изглеждаше много добре облечена за селянка. Може би минаваше случайно, отделила се временно от останалата част от компанията.
— Благодаря ти — Емили пое чая, който Ханако й подаде. — Както казвах, тя беше необикновено красива — продължи да обяснява Емили. — Очите й бяха най-поразяващи. Бяха повече като на човек от Запада, отколкото от Изтока. Предполагам, че всичко това не е толкова забележително. Всички ние в крайна сметка сме хора, и то не толкова различни.
— Каза, че косата й е била много дълга — разпитваше Ханако, — стигаща до земята.
— Да, доколкото видях. Тя се криеше в сенките, а аз бях на слънце. Не я виждах много ясно.
— Тя изглеждаше ли… — Ханако търсеше точната дума. — Изглеждаше ли призрачна?
— Не точно призрачна. Сенките често играят номера на очите. А десенът на кимоното й още повече ме затрудняваше.
— Десенът на кимоното?
— Да — Емили оценяваше загрижеността на Ханако. Въпреки това посоката на въпросите и подробностите, в които влизаше, бяха малко странни. — Десенът много приличаше на гъстите листа, в които се бе скрила. Заради липсата на контраст тя се губеше доста лесно на този фон.
Ханако пребледня. Погледът й стана блуждаещ, а тялото й потрепери. За момент Емили си помисли, че Ханако също ще припадне. Тя обаче се удържа, въпреки че се подпря с ръка на пода пред себе си, за да предотврати припадъка.
— Какво става? — попита Емили.
Ханако не отговори веднага. Не знаеше какво да каже. Дали за Емили беше по-добре да знае или не? Беше убедена, че Емили е видяла госпожа Шидзука, принцесата вещица, която или бе спасила рода като млада, или го бе жигосала с проклятие, което продължаваше до наши дни. Или може би и двете. Големите очи, дългата коса, прозрачното й тяло — ето защо Емили бе приела гъстите листа за десен на кимоното й. Тя беше виждала през нея. Беше се случило точно според предсказанието в свитъка — в абатството Мушиндо, в старата килия, която е била неин дом още от детството. Тогава може би всички други предсказания в тях бяха верни.
Госпожа Шидзука виждаха само онези, в чиито вени тече кръвта на Окумичи. Ако Емили я беше видяла, тогава имаше само една възможност, колкото и невероятна да изглеждаше.
— Денят, в който госпожа Хейко замина — отвърна Ханако. — Преди шест години.
— Помня го много добре — потвърди Емили. Тогава за последен път тя видя Хейко и Матю Старк. Корабът им бе отплавал за Калифорния с отлива.
— Госпожа Хейко ми каза нещо, на което не повярвах — поколеба се Ханако. — Сега вярвам.
Беше Нова година по японския календар, първата нова луна след слънцестоенето, през шестнайсетата година на император Комей28. Хейко се съмняваше, че ще я види отново в родината си.
— Нека отливът на смелостта те понесе напред — пожелаваше й Генджи, — а приливът на спомените да те върне у дома. — Докато говореше, той я гледаше право в очите.
Шестимата приятели се бяха събрали заедно преди отплаването на „Витлеемска звезда“. Генджи, Хейко, Хиде, Ханако, Емили и Старк се поклониха и изпразниха малките церемониални чашки със саке. Една година беше изминала бързо, а много неща се бяха променили.
Хиде, разсипникът, комарджията, вечно хленчещият за пари, стана главен телохранител на господаря. Той бе демонстрирал смелостта си в свирепите битки на прохода Мие и пред стените на манастира Мушиндо. Никой не беше виждал преди този потенциал, скрит в ленивия посредствен човек, какъвто бе той. Никой, освен Генджи, който неочаквано бе повишил Хиде в ранг.
