— Мълиган не намирисва на английски.
— Тя знае по-добре. Родена е в Шафтсбъри, Англия. Само да видиш как се пише! Аз погледнах. На нищо познато не ми прилича. Когато била дванадесетгодишна, баща й ги оставил, умрял от проказа, така казала майка й.
— Странна работа.
— Тя вярва на тази история. Никой не може да я разубеди. Аз й обяснявам, че майката е избрала този начин само за да не каже, че баща й е бил нещо много по-лошо. Обаче тя изобщо не ме чува.
— И какво общо има това с Винсънт, освен дето ще те вземе на мушката?
— Защото тя не може без мене, даже ако ме няма само няколко дена. Не мога да я оставя. Страх ме е да не направи някоя глупост. Тя, Мардел, е малко откачена, но иначе е върховна. Жена с цена. Не може да готви, ама се старае. Казвам й, недей, не е за теб. Още не мога да разбера как се побира в нейната вана. Ще ти кажа нещо, тате. Като я гледам, понякога ме боли сърцето.
— Дали не ти върти някой номер. Жените са подли.
— Не. Тя толкова се тревожи. Божичко, понякога даже си слага обувки с различен цвят!
— Тя носи от ония ярки обувки?
— Аз й казвам, виж, само някой да те пипне с пръст, свършил е курса, к’во се тормозиш. А тя — че кой се тормози, аз не се тормозя. Питам я тогава, а що обувките на краката ти са различни?
— Чарли, загазил си.
— Най-после се разбра, че се мислела за боклук. Хич не разбрах к’во ми говори. Красиво момиче, странно момиче, голяма хитруша, много неща са й ясни. Как може да мисли, че не била добра за обществото?
— Имах една позната навремето, която се мислеше за пачавра, защото майка й я наричала пачавра откакто се помнеше.
— Аз я сграбчих. На ти викам, двадесет и пет хиляди в брой. Кой от обществото, дето не си добра за него, се разхожда с двадесет и пет хилядарки с джоба?
— Тя какво отговори?
— Каза ми: от колко време вече ходя с различни обувки? Промених мнението си. Знаеш ли защо? Защото ме обичаш, и всяка жена, обичана от мъж като теб, трябва да знае, че е добра за всяко общество на света.
— Положението е много сериозно.
— Питам я защо не иска да яде, ако не й кажа да яде?
— Наистина не е като другите.
— Мисля си, че е малко луда. Може да прави един специален трик, с радиосигналите, няма да повярваш!
— Като нищо ще повярвам. Джон Ф. Мелън те гласи за електрическия стол. Ти се занасяш и пикаеш на честта на Винсънт Прици и на представата на Корадо Прици за лоялност. Имаш нужда от един по-голям радиолъч. Истински късмет ще бъде, ако не хванеш рак.
За да изгради характера на Мардел, тя разработи някои малки хитрости. Мардел можеше да падне от стола. Забравяше да спира водата на душа. Казваше на Чарли, че има цяла шепа дребни в дамската си чанта, а после ходеше от „Латино“ до метрото с високи като кокили обувки, сама по нощните улици, защото гордостта й не позволявала да помоли някого да плати за таксито.
Чарли се опитваше да избие от главата й всичките глупости и жестоко я мъмреше, но не виждаше никаква промяна. Продължи така, докато той не разбра причината за нейното странно поведение — тя трябваше непрекъснато да се тревожи за нещо, и тогава той отхлаби юздите. За краткия период на тяхното познанство Чарли й бе отделил повече внимание, отколкото на всеки друг през целия си живот.
Заминаването за Балтимор бе възможност да подложи на проверка отношенията си с Мардел. Знаеше, че ще му отнеме два дни, нищо и никакво пътуване, погледнато откъм времето за раздяла, но трябваше да предприеме някаква стъпка, защото в неделя следобед той бе предложил да излезе, за да й купи цигари, а тя отново започна да гледа с празен поглед в пространството и да плаче.
— Господи! Мардел, отивам за цигари само.
— Татко напуснал така мама, Чарли. Никога вече не се върнал.
— Тогава върви си купи цигари сама. На мен не са ми потрябвали. Дори не пуша.
— Точно това си помислих, Чарли. Затова се разплаках. Знам, че не пушиш и ти благодаря за желанието да ми услужиш, но си спомних за постъпката на баща ми. Не искам да ми купуваш цигари, ще ги откажа.
— Слушай, Мардел, даже и на теб би следвало да ти хрумне, че и аз имам право на мнение. Нараняваш чувствата ми, мислиш ли как се чувствувам аз? Казах ти, обичам те, правя всичко възможно, за да го докажа, но ти не възприемаш. Нямаш ми никакво доверие.
— Чарли!
— Спокойно. Изслушай ме докрай. Малко пък ме уважавай! Нормално е да отида по работа за няколко дена в друг град. Нали трябва да живеем? А не съм сторил каквото трябва, а съм изгърмял. Това ли искаш, да изгърмя?
Тя прехапа долната си устна и поклати глава.
— Слушай сега, Мардел. Отивам в Балтимор по държавна поръчка. Компанията е сключила голям договор с правителството.
— Балтимор ли? Можеш да се върнеш вечерта, не е далеч, всички правят така.
— Далеч не всички имат моята работа. Ще ти се обаждам три пъти на ден — сутрин, когато ставаш, на обед и след края на нощната програма в „Латино“. Два дена, после се връщам и отново сме заедно. И така, приемаш ли, или пак ще ревнеш и за сетен път ще ми покажеш, че не ми вярваш и не ме уважаваш?
