Тя кимна. Хвърли се в обятията му и едва не го свали на пода, за щастие диванът беше наблизо.
— Добре. От Бъкингамския дворец казват, че всичко е наред. Ей сега ми предадоха, със сигнала.
Като че ли беше спал не повече от друг път и тази нощ, но Чарли се чувствуваше отпаднал и размекнат, не му се ставаше и взе да прегледа едно списание. Животът му беше се променил. Пространството и времето бяха се изкривили и го държаха затворен с две красиви жени. Сякаш живееше на страниците в списание за научна фантастика. Мейроуз и радиосигналът. Внучката на дон Корадо и Бъкингамският дворец. От където и да го погледнеш, минаваше всякакви граници. Ако италианците следваше да се женят за италианки, то на него се падаше най-очарователната и умна, с най-стабилни връзки в обществото дама от италиански произход, след Еда Мусолини. Той не си представяше какво още можеше да се иска от нея. Имаше стил; имаше образование; красотата й го омайваше; не се интересуваше откъде е научила тайните на секса. Божичко — синкаво-черна коса, очи сладострастни като на ханъма и мъдри като на Алберт Айнщайн, а тялото, макар и толкова различно от Мардел, надминаваше всичките му очаквания и мечти за женско тяло, така че щом помислеше за него, посягаше към вратовръзката си или поизтупваше дрехите си.
Защо ли никога преди не съм я пожелавал, размишляваше той. Защото изобщо не съм забелязвал жената в нея, ето защо. Ех, ако бях се захванал с Мейроуз преди оная вечер с Дженаро в „Латино“, нямаше да стане така. Мейроуз Прици обаче бе недостижима за него, чак докато не реши сама да направи първата крачка.
Преживявайки тежката си съдба, той заключи, че положението с Мардел, неговата планина от любовни трепети, буди повече безпокойство. Косата й беше с цвят на репички, потопени в мед, задник — просторен като игрище за хандбал, ноктите на краката — като гребло за кану, а очите — златисти, толкова големи и уплашени, че вглеждайки се в тях понякога, бе готов да избухне в плач. В Мардел се губеше, а в Мейроуз намираше себе си. Арабите май не са сгрешили с техните правила да разрешават брак с няколко жени — но кой ги пита жените? Ето го разковничето. Кой ги пита жените?
Мардел беше най-големият проблем за него, но в същото време като чудо тя му носеше и удовлетворение. Какво съм аз, питаше се той, дали не съм изпълнен с чувство за вина заради това или онова, и имам нужда от Мардел и всичките неприятности, свързани с нея, за да добия усещането за изкупен грях, така че да ми стане по-добре накрая? Живееше както трябва. Никога не бе извършил нещо, за което да се чувствува виновен.
Както си мислеше за чудачеството на Мардел, изведнъж намери верния отговор. Тя му носеше удовлетворение, защото изискваше от него повече, отколкото искаше Мейроуз. Всъщност Мардел никога не искаше каквото и да било. Просто си стоеше, отчаяна и безпомощна. Нямаше човек, който да й откаже помощ. Сигурно наистина е малко луда. Той й беше необходим.
Подобни истории имаше в много списания. Мислеше, че жените там постъпват по този начин, само и само момъкът да налапа въдицата. Но Мардел никога не би се сетила за това. Мардел си беше естествено бедствие. Сбъркана по природа.
Мейроуз навярно е прочела всички възможни списания и си е взела поука. Твърде здравомислеща, но основната разлика помежду им беше друга. Мей имаше на кого да се опре в живота, а Мардел разчиташе единствено на него за подкрепа.
Той направи два извода — първо, от цялата работа не можеше да се очаква нищо хубаво; второ, нямаше начин да се измъкне, без да съсипе Мардел окончателно. Той беше в пълна безизходица. Две жени се бяха побъркали от любов по него. Две страхотни жени разбиваха сърцата си, защото не можеха да понесат своята огромна любов. Той не можеше да спаси и двете. Трябваше да избере, едната или другата, но ужасно се безпокоеше за Мардел. Е, също и за Мейроуз, но повече за Мардел. Сърцето му се свиваше при мисълта, че тя би могла да се самоубие, ако го загуби.
Чарли отиваше в Балтимор, за да сплаши трима чиновници от Социалното осигуряване, пристигнали от Вашингтон за срещата, вече обработени и подкупени от Поп.
