Абе незабавно се озова в стаята на колене.
— Съпроводи ги до Канагава. Не, отведи ги направо при водача на гай-джин в Йокохама и докарай отстъпника Хирага.
— Здравей, Джейми! Време е за обяд! Снощи ми каза да мина да те взема! В един часа! — Морийн му се усмихваше от прага на кабинета; бе облечена прекрасно и с шапка, страните й бяха порозовели от бързането по стъргалото откъм Струанови. — Каза в един часа, за да обядваме в тоя ваш клуб.
— Ей сега, моето момиче — отвърна разсеяно Макфей. Довършваше писмото си до своя банкер в Единбург за съвместното им предприятие с шоя и прилагаше полицата на Тес Струан. „Трябва да си поговоря някак си с Накама-Хирага веднага, щом го намеря. Къде ли, по дяволите, се е дянал? Моля се на Бога да не е избягал, както предполагат всички.“ — Седни! И Албърт ще дойде с нас. — Бе погълнат от заниманията си и не забеляза нейното разочарование.
Новата му кантора се намираше на Хай стрийт в сградата на „Гардиън“ близо до Пияния град. Бе много по-малка от Струановата, но имаше приятен изглед към залива — нещо изключително важно за търговеца: да наблюдава пристигащите и отплаващи кораби. Още не бе обзаведена, с изключение на едно бюро, три стола и пет-шест шкафове за папки. Навред бяха пръснати купища книги и сандъци, топчета неизписана хартия, перодръжки и нови счетоводни книги, които си бе изпросил, докато пристигне поръчката му от Хонконг. Върху бюрото му бяха струпани още документи, писма, ордери и пачка съобщения за основаването на новата му компания, както и търговски заявки. Всичко трябваше да е готово преди „Буйният облак“ да отплава.
— Добре ли спа?
Запечата писмото, без да обърне внимание на нейното:
— Да, благодаря ти, а ти? — И взе нов екземпляр от съобщенията.
Съобщенията бяха подготвени от двама чиновници португалци в кабинета им на същия коридор в съседство с наборното. Бе му ги отстъпил Макструан, докато си назначи свои собствени.
— Албърт е добро момче! Предупредих го, че можем да закъснеем — отбеляза разсеяно Джейми. Ако беше сам, щеше да прескочи набързо до клуба или да помоли някого от чиновниците си да му направят сандвич или пък да му вземат някаква китайска гозба, каквито те всеки ден си поръчваха от Пияния град. След половин час Макфей остави перодръжката.
— Всичко наред ли е? — запита той оживено.
— Да.
— Какво има? — попита Джейми, като забеляза изражението й.
— Ами, моето момче, надявах се да обядваме сами. Имаме много неща да си казваме. Снощи времето не ни стигна. Беше хубаво празненство, нали?
— Да, така е. Казаците танцуваха потресаващо. Ще имаме време да се наприказваме. Извинявай, но не смятах, че е толкова важно.
— И Анжелик беше потресаваща, пък и много от приятелите ти — Марлоу и Сетри! — безгрижно се засмя Морийн.
Макфей с облекчение си взе шапката и палтото и отвори вратата.
— Радвам се, че ти е харесало.
— Ти си излязъл снощи, след като си пожелахме лека нощ.
Джейми се изчерви гузно:
— Да… ъъъ… да, излязох.
— Почуках ти на вратата, но никой не отговори. Исках просто да си поприказваме, защото не, ми се спеше. Ти каза, че си уморен.
— Ами, наистина се чувствах уморен, но после ми размина. Да вървим.
— Да, гладна съм. — По главната улица имаше малко хора. Времето беше лошо, морето неспокойно, а вятърът пронизващ. — В Глазгоу през този сезон е много по-неприятно. — Морийн весело го хвана под ръка.
— Права си, но студът скоро ще свърши и ще настъпи най-хубавото време. Тук пролетта и есента са най-хубави.
— Джейми дишаше далеч по-спокойно, тъй като промениха темата. — Пролетта и есента са най-хубави.
— В Йошивара ли беше? — весело го запита Морийн.
Прониза го ледена тръпка и му дойдоха наум хиляди отговори, като най-добрият от всичките беше: „Ако искам да ходя в Йошивара, по дяволите, ще ходя, не сме женени, но и да бяхме… нали ти казах, че не искам да се женя, поне засега, когато пред търговията ми се откриват възможности.“ Самонадеяно отвори уста да избълва всичко това, но неизвестно защо думите му прозвучаха сподавено и колебливо:
— Аз… ъъъ… да, ходих, но…
— Добре ли прекара?
— Виж какво, Морийн. Има някои неща…
— Зная всичко за Йошивара, моето момче, а също и какво им трябва на мъжете — рече тя простичко и мило. — Добре ли прекара?
Макфей се закова на място, потресен от ласкавия и глас и поведение:
— Аз, ами… предполагам… но виждаш ли. Мор…
— Студено е, мили Джейми. — Тя сърдечно го хвана под ръка, принуди го да тръгнат и продължи: — Добре, щом си прекарал хубаво. Защо не ми каза? Налагаше ли се да си измисляш, че си изморен?
— Ами, защото… — Пак му дойдоха наум десетки отговори, но от устата му излезе само: — За Бога, толкова е очевидно. Не исках… — Не можеше да й каже: „Не исках да те нараня, но имах определена среща, щеше ми се да видя Неми, а, от друга страна — не особено, не исках да научиш за нея и всъщност само се измъчих.“
Неми го бе посрещнала в най-хубавото си кимоно за спане. Малкото им убежище бе скромно. Тя бе приготвила ядене и саке, смееше се, изглеждаше щастлива и се държеше напълно учтиво:
