Тълпата отпред се разцепи като дърво по протежението на жилата и през отворената пролука се изсипаха съюзнически войници. Един от тях се сблъска с Гушата, преди дори той да си помисли да замахне с меча. Щитовете им се треснаха един в друг, а ботушите им се захлъзгаха в калта. Гушата зърна част от озъбената уста на войника, успя да наклони горната част на щита си към нея и железният кант се заби в носа му. Гушата натисна, пак и пак, под съпровода на гърленото ръмжене и скимтене, които излизаха от гърлото му. Ремъците на щита се впиха в ръката му, но той не спря да натиска с всички сили, да блъска, да блъска, да плюе, да хърка и пак да блъска и да мачка с желязото лицето на войника. Кантът на щита закачи катарамата на шлема и го свали наполовина от главата му. Гушата започна да се бори да освободи от мелето меча си, но в този момент нечие острие отнесе голяма част от лицето на войника, той се свлече надолу и Гушата залитна напред в освободилото се празно пространство. Дау Черния замахна и стовари секирата си с шипа надолу, право върху темето на един южняк. Стоманеният връх се вкопа чак до дървената дръжка. Той я остави забита в главата на войника, който се просна по гръб, с широко разперени ръце.
Опръскан с кал северняк се бореше със съюзнически войник. Ръката му се беше усукала с дръжката на копието на южняка и бойният му чук се поклащаше немощно насам-натам. Южнякът натискаше с длан лицето му назад и той се блещеше през разперените ѝ пръсти.
Един съюзнически войник се втурна към Гушата. Някой го спъна и той падна на колене в калта. Гушата стовари меч върху темето му, стоманата дрънна глухо и вдлъбна шлема му. Пак го удари и го просна по гръб на земята. Удари отново и отново, не спря да ругае, докато размазваше лицето му и натикваше главата му в калта.
Тръпката блъсна някого с щита си. Беше се нахилил, а дъждът караше белега на лицето му да изглежда огненочервен, като прясна рана. Войната обръща всичко надолу с главата. Разлетят ли се остриетата, човекът, който в мирно време е заплаха, се превръща в най-голямата ти надежда за оцеляване.
На земята един труп биваше подритван от краката на биещите се и прекатурван ту на една страна, ту на друга. В локвите се нижеха струи кръв, а дъждът плющеше отгоре им. Мечът се стовари отвисоко и разсече някого, както длетото на каменоделеца откъсва едри парчета от каменния блок. Отнякъде пръсна кръв и Гушата се прикри зад щита си. Едрите капки изтрополиха по дървото, изтрополиха и тези на дъжда, после се смесиха в облак от ситни розови пръски.
От мелето се носеше тракане и тропот, а копията ръгаха хаотично. Върхът на едно се плъзна бавно по дръжката на друго, по нечия ръка, мина през нея и накрая потъна в нечии гърди, повали човека в калта, а той клатеше отчаяно глава, сякаш казваше „не, не“. Другата му ръка драпаше по дървения прът, докато безмилостните ботуши го тъпчеха безразборно.
Гушата изби с щита си върха на насочено към него копие, ръгна с меча си към другия му край и заби острието в нечие гърло. Онзи падна, от раната бликна кръв, а от гърлото му се надигна нещо като крякане, което страшно му напомни на първия тон от песен, която си спомняше бегло.
Зад падналия се появи съюзнически офицер с най-хубавата броня, която Гушата някога бе виждал. Целият му нагръдник беше покрит с блестяща златна гравюра. Той млатеше безразборно с калния си меч по Дау Черния и беше успял да го повали на колене. Застани зад главатаря си. Гушата изрева и се хвърли напред. Ботушите му шляпнаха в една локва и вдигнаха пръски кална вода. Замахна с всичка сила и посече офицера. Острието му остави ярка резка през красивата гравюра на нагръдника и собственикът му залитна назад. Той се обърна към него, но Гушата вече беше замахнал отново с меча. Острието изстърга в долния ръб на нагръдника, потъна в корема на съюзническия офицер и го изтласка назад.
Гушата продължи да натиска, докато кръвта бликаше по дръжката на меча и се стичаше по ръцете му. Натискаше с всичка сила нагоре, а копелето се опитваше да се извърти настрани и да изтръгне меча от ръцете му. Двамата се запрепъваха в калта в нелепа прегръдка. Лицето на южняка се притискаше в скулата на Гушата и наболата му брада драскаше кожата му, дъхът му хриптеше в едното му ухо и Гушата изведнъж осъзна, че така и не беше стоял толкова близо Колуен. Изборите, които правим, а? Изборите…
Желанието невинаги е достатъчно, а колкото и голямо да бе това на Горст, не можеше да стигне дотам. Прекалено много хора, прекалено много тела на пътя му. Когато най-накрая отсече крака и на последния и го запрати настрани, старият северняк вече беше пронизал Яленхорм в корема. Видя окървавения връх на меча да стърчи откъм гърба му под долния ръб на покритата с лъскави капчици броня. Докато убиецът му се мъчеше да извади меча си, лицето на Яленхорм беше придобило странно изражение. Той почти се усмихваше.
