— Все още можете да се движите и да извършвате нормални дейности… каквито и да са те — измърмори той, — но не се напрягайте. Колкото до лечението ви… — Тук той се спря, след което впери поглед в мен през горния край на очилата си. — Ще опитаме още няколко по-радикални лекарства — продължи лекарят с неловко изражение. — Но нека бъда ясен, Дей — нашият най-голям враг е времето. Борим се упорито да ви подготвим за една много рискована операция, но времето, което е нужно лекарството да подейства, може да се окаже по-дълго от това, което ви остава. Това е всичко, което можем да направим.
— Ние какво
Лекарите кимнаха към капещата течност от системата, която висеше до мен.
— Ако успеете да оцелеете през пълния курс на медикаментозното лечение, може да сте готов за операция след няколко месеца, считано от този момент.
Сведох глава. Оставаха ли ми няколко месеца?
— Значи — измърморих, — може да съм мъртъв, когато дойде времето за операция. Или вече да я няма републиката.
При тази последна забележка лицето на доктора стана бяло като платно. Той не отвърна, но нямаше нужда да го прави. Нищо чудно, че останалите лекари ме бяха предупредили да свърша всичките си дела. Дори и при най-благоприятните обстоятелства можеше да не успея да се преборя навреме. Но бе възможно да остана жив достатъчно дълго, за да видя как превземат републиката. От тази мисъл ме побиха тръпки.
Единствената възможност от Антарктида да ни помогнат бе, ако им дадем доказателство за лекарство срещу заразата, да им да дадем причина да съберат войските си, за да спрат нашествието на колониите. А единственият начин да направим
Лекарството ме упои и измина един цял ден, преди да се свестя. Когато докторите не бяха при мен, упражнявах краката си, като правех кратки разходки из стаята. Чувствах се достатъчно силен, за да се движа без инвалидна количка. Все пак се препъвах, когато се опитвах да се напрегна до краен предел, и подскачах от единия край на стаята до другия. Не се получаваше. Въздъхнах разочаровано и се върнах обратно в леглото. Очите ми се преместиха към екрана на стената, където вървеше репортаж от Денвър. Стана ми ясно, че от републиката внимават какво и колко точно показват. Бях видял с очите си как изглеждаха нещата, когато войските на колониите започнаха да нахлуват, но на екрана показваха само далечни изстрели по града. Зрителят можеше да види единствено пушека, който се издигаше от няколко сгради, и зловещата редица от въздушните кораби на колониите, кръжащи близо до Бронята. След това кадрите се смениха, показвайки републикански изтребители на летището, готови да влязат в бой. По изключение бях доволен, че пропагандата бе намясто. Просто нямаше смисъл да плашим до смърт цялата страна. По-добре да се покаже, че републиката се съпротивлява.
Не можех да спра да мисля за безжизненото лице на Франки. Или за това как главата на Томас отскочи назад, когато войниците от колониите го застреляха. Потреперих, докато сцената се преповтаряше в ума ми. Изчаках мълчаливо още половин час и гледах как кадрите на екрана се смениха и от битката в Денвър преминаха към заглавия за това как съм помогнал да забавим нахлуващите войски на колониите. Сега имаше още повече хора по улиците с техните алени кичури и ръчно направени табели. Те наистина смятаха, че мога сам да променя нещата. Прокарах ръка през лицето си. Те не разбираха, че бях просто едно момче — че никога не съм искал да се замеся толкова дълбоко във всичко това. Без патриотите, Джун или Андън, нямаше да сторя нищо. Сам бях безполезен.
Внезапно чух статичен шум в слушалката си — входящо обаждане. Подскочих. След това се обади непознат мъжки глас:
— Господин Уинг — рече мъжът. — Предполагам, че това сте бие?
Намръщих се.
— Кой е?
— Господин Уинг — рече мъжът с някакво неестествено вълнение, от което ме побиха студени тръпки. — Обажда се канцлерът на колониите. Радвам се да се запознаем.
Канцлерът? Преглътнах с усилие. Да, бе.
— Това някаква шега ли е? — попитах сопнато. — Някое хакерче ли…
— Хайде сега. Нима някой може да си прави такива шеги?
Не знаех, че колониите имат достъп до радиовръзката ни и можеха да осъществяват подобни разговори. Намръщих се, след което сниших глас.
— Как успяхте да се включите? — Нима колониите бяха удържали победа в Денвър? Нима градът вече е паднал, веднага след като приключихме с евакуацията?
— Имам своите начини — отвърна мъжът с адски спокоен глас. — Някои от хората ви дезертират при нас. Не мога да кажа, че ги виня.
Някой от републиката сигурно осведомяваше колониите и това им позволяваше да използват по подобен начин информационните ни потоци. Внезапно мислите ми трескаво се върнаха към задачата, която бях изпълнил заедно с патриотите и към това как колониите бяха застреляли Томас в главата — картината ме разтърси целия и се заставих да прогоня образа.
