Героят полностью

— Като нови граждани всеки от вас ще има правото да получи поне пет хиляди колониални банкноти, еквивалент на шестдесет хиляди републикански банкноти, отпуснати от една от нашите четири корпорации, за която решите да работите. Колкото по-високи са настоящите ви доходи, толкова повече ще ви платим. Вече няма нужда да се подчинявате на уличната полиция на републиката, а на градските патрули на „Дескон“, вашата лична квартална полиция, чиято мисия е да служи на вас. Вашият работодател вече няма да бъде републиката, а една от нашите четири видни корпорации, където можете да кандидатствате за една удовлетворителна кариера. — Видеото отново се смени и започна да показва кадри на щастливи работници, горди, усмихнати лица, хора в костюми и вратовръзки. — Ние вие предлагаме, граждани, свободата на избора.

Свободата на избора. В съзнанието ми изникнаха спомени за това, което бях видяла в колониите, когато двамата с Дей навлязохме в територията им. Тълпите от работници, порутените гета на бедните. Рекламите, щамповани навсякъде върху дрехите на хората. Рекламите, покриващи всеки квадратен сантиметър от сградите. В най-голяма степен — полицията на „Лескон“ и начина, по който те отказаха да помогнат на ограбената жена, която бе пропуснала да направи плащанията в участъка им. Това ли беше бъдещето на републиката? И внезапно ми се догади, защото не можех да кажа дали хората ще са по-добре в републиката или колониите.

Излъчването продължи.

— В замяна ви молим единствено за малка услуга. — Видеото отново се промени, като този път показваше сцена, където хората единно протестираха. — Ако вие като граждани имате оплаквания от републиката, сега е времето да ги изразите гласно. Ако имате куража да организирате протести из вашите градове, колониите ще ви платят допълнително още пет хиляди колониални банкноти, както и ще ви дадат едногодишна отстъпка за всички хранителни продукти на корпорация „Клауд“. Просто изпратете вашето доказателство за участие в протестите до всеки един от офисите на „Дескон“ в Денвър, щата Колорадо, заедно с името и пощенския ви адрес.

Значи това обясняваше всички тези протести, които бяха започнали из града. Дори пропагандата им звучеше като реклама. При това опасно изкушаваща.

— Доста са избързали да обявят победата си — рекох почти на себе си аз.

— Опитват се да настроят хората срещу нас — промърмори в отговор Андън. — Обявиха временно прекратяване на бойните действия тази сутрин, вероятно за да имат възможност да разпространят подобна пропаганда.

— Съмнявам се, че ще е ефективна — усъмних се аз, макар че гласът ми не прозвуча толкова уверено, колкото ми се искаше. Щеше да им бъде трудно да заличат всички тези години на насочена срещу тях пропаганда. Нали?

Джипът на Андън най-сетне намали и почти спря. Намръщих се, объркана за секунда. Вместо да ме закарат до небостъргача, където бе временният ми апартамент, сега се намирахме пред централната болница на Лос Анджелис. Мястото, където Метиъс умря. Хвърлих поглед към Андън.

— Какво правим тук? — попитах.

— Дей е вътре — отвърна Андън. Гласът му пресекна леко, когато изговаряше името на Дей.

— Защо?

Андън не ме погледна. Не изглеждаше склонен да обсъжда въпроса.

— Загубил е съзнание по време на евакуацията към Ел Ей — обясни той. — Поредицата от експлозии, които използвахме, за да съборим подземните тунели, очевидно са отключили едно от тежките му главоболия. Лекарите започнаха следващата фаза на лечение. — Андън спря и ме погледна мрачно. — Има и друга причина, поради която сме тук. Но ще я видиш сама.

Джипът спря. Излязох и изчаках Андън. Чувството на страх бавно се промъкваше в мен. Ами ако болестта на Дей се беше влошила? Ако нямаше шанс да оцелее? Затова ли беше тук? Нямаше причина кракът на Дей отново да стъпва в тази сграда, освен ако не бе принуден да го направи, след всичко, през което мина заради тази болница.

Двамата с Андън се запътихме към лечебното заведение, а войниците вървяха от двете ни страни. Качихме са на четвъртия етаж, където един от пазачите ни пусна да влезем, прокарвайки карта през електронен четец, и ние пристъпихме в лабораторията на централната болница. Напрегнатото усещане в стомаха ми само се усили, докато продължавахме да вървим.

Най-накрая се спряхме пред по-малко на брой стаи, които бяха наредени от едната страна на главния етаж на лабораторията. Когато преминахме през една от тези врати, видях Дей. Той стоеше пред някаква стая със стъклени стени, пушеше една от своите сини цигари и наблюдаваше как лабораторни техници, облечени в защитни костюми, преглеждат някого. Това, което спря дъха ми обаче, бе, че той се бе отпуснал върху чифт патерици. Откога беше тук? Изглеждаше изтощен, блед и резервиран. Запитах се какви ли нови лекарства лекарите му дават. Мисълта бе внезапна, пронизващо напомняне за чезнещия живот на Дей, малкото секунди, които му оставаха и бавно се изнизваха.