Елик отиде при войниците си и Винделиар. Седнаха да ядат. Войниците ги обкръжиха в плътен кръг така, че да не можем да виждаме какво става. Лингстра Дуалия стоеше с гръб към нашия огън и се взираше натам, но не се намеси. Елик говореше тихо. Чухме как каза нещо и как после Винделиар се опита да му отвърне. Отначало Елик говореше добродушно, после сериозно, а накрая ядосано. После чухме как Винделиар захлипа, гласът му стана по-висок и тънък, но не можах да чуя какво им каза. Чух обаче нещо, което да ме накара да мисля, че са го ударили. От време на време мъжете избухваха в груб смях. Ръцете на Дуалия мачкаха полите ѝ, но тя не проговаряше на никого от нас. Двама от мъжете на Елик стояха близо до нашия огън и я наблюдаваха. Веднъж, когато тя направи две стъпки към тях, единият извади меча си. Усмихваше се, докато го правеше, подканвайки я да се доближи. Тя спря и когато се върна към огъня ни, двамата се засмяха.
Беше много дълга нощ. Когато дойде утрото, тя сигурно си мислеше, че може би ще ни върнат Винделиар. Не го върнаха. Половината войници отидоха при походните си постели, но другите сложиха още дърва в огъня и продължиха да пазят човека-мъгла. Когато стана ясно, че Елик си е легнал да спи, тя се обърна към нас и каза сърдито:
— Лягайте си. Тази нощ ще пътуваме и трябва да сте отпочинали.
Но малцина от нас спаха. Преди зимното слънце да стигне зенита бяхме будни и обикаляхме нервно из лагера. Елик стана и видяхме, че смениха охраната около Винделиар, както и двамата мъже, които наблюдаваха нашия бивак. Бледите Слуги се стараеха да не се вторачват в тях. Никой нямаше желание да привлича вниманието им. Все пак се опитвахме да чуем какво заповядва Елик на хората си.
— Задръжте ги тук — чух да казва Елик, докато се качваше на коня си. — Когато се върна, искам да заваря всичко точно както съм го оставил.
Тревогата на Дуалия се усили, когато Елик заповяда да оседлаят още един кон за Винделиар. Гледахме със страх, докато се отдалечаваха, последвани от четирима халкидци. Яздеха към градчето посред бял ден.
Мисля, че това беше най-страшният ден, защото Елик беше далече от нас, а войниците му бяха останали да ни пазят. И, о, как само ни пазеха! Хвърляха ни ко̀си погледи, подсмихваха се, сочеха луриките и показваха с ръце големината на гърдите на някоя или задника на друга. Не ни говореха, нито докосваха някоя, но това някак си правеше докосването на погледите им и промърморените им думи още по-заплашителни.
Но спазиха наложената им от Елик дисциплина. Беше им казал да не ни закачат, „засега“, и не го правеха. Все пак ужасяващото напрежение да знаеш, че във всеки момент той би могъл да отмени или да промени тази заповед, висеше над всички. През целия следобед луриките шетаха по задачите си свели глави и очите им непрекъснато шареха насам-натам да видят какво правят войниците в съседния бивак. Чух ги да си шепнат: „Това изобщо не е видяно, никога не е било предсказано! Как може да бъде?“ Ровеха из запаметени писания, цитираха си пасажи, опитваха се да ги изтълкуват по нов начин, така че да могат да си повярват, че това, което се случва, по някакъв начин е било предсказано. Дуалия, струваше ми се, прекъсваше тези разговори колкото може по-често, като заповядваше на Слугите да стопят сняг за вода или да донесат още дърва за огъня. Те ѝ се подчиняваха, пръсваха се по двама и по трима за безопасност и, мисля, за да могат да продължат да си шепнат.
Докато Дуалия се мъчеше да поддържа лагера ни оживен, хората на Елик си седяха и обсъждаха жените все едно са коне за продан. Мъжете в групата ни бяха не по-малко изнервени: чудеха се дали Дуалия ще им заповяда да ни защитят. Никой от тях не беше боец. Всички бяха от онзи сорт хора, които мислех за писари: пълни със знание и идеи, но крехки като върбови клонки и безкръвни като риби. Можеха да ловуват достатъчно добре, за да имаме храна на шиша над огъня, и Дуалия им заповяда да идат да ловуват. Кръвта ми изстина, когато видях как няколко от войниците се надигнаха и се повлякоха след тях, злобно ухилени.
Чакахме около огъня премръзнали — пламъците изобщо не можеха да ни стоплят. Най-сетне ловците се върнаха с два мършави заека. Войниците не им бяха направили нищо, но вървели след тях и говорели какво щели им направят достатъчно високо, за да ги чуят.
Изчаках колкото можах, но най-сетне трябваше да се облекча. Отидох при Шън, която беше много притеснена и в същото отчаяно положение. Отидохме заедно, като се озъртахме през рамо, докато намерим малко по-закътано място. Все още се преструвах, че пишкам изправена, преди да отида до нея и да клекна в снега. Ставах все по-добра в това. Вече не си напикавах ботушите отзад. Тъкмо бяхме свършили и се изправяхме, когато една сянка наблизо се раздвижи. Шън насмалко да изпищи.
