Гонитбата на Шута полностью

— Недей — чухме глас, по-скоро молба, отколкото заповед. Обърнах се и видях младия войник, който беше гледал Шън с обожание, откакто бяхме тръгнали от Върбов лес. Продължи кротко и тихо: — Просто исках да ти кажа, че ще те защитя. По-скоро ще умра, отколкото да позволя някой да те нарани. Или нея.

— Благодаря ти — казах също толкова тихо; искаше ми се да повярвам, че говори на мен, а не на Шън.

Не можах да разгадая погледа в очите му в сумрака, но видях усмивката му.

— И няма да издам тайната ти — каза той и след това се отдалечи.

Постояхме известно време на място, преди предпазливо да се приближим към горичката. Нямаше никого.

— Говорил ми е и преди — каза Шън. Погледнах я изумено. — Много от войниците ми говорят. — Загледа се в тъмното след младия войник. — Той обаче е единственият, който ми е казвал нещо мило.

— Ти вярваш ли му? На това, което каза?

Тя ме погледна.

— Че ще ни защити ли? Един срещу толкова много? Не може. Но това, че мисли, че може да му се наложи да ни защити от приятелите си, ми подсказва, че предстои нещо лошо.

— То си е ясно — отвърнах.

Тръгнахме обратно към лагера. Исках да хвана ръката ѝ, да се държа за някого, но знаех, че тя няма да го приеме добре.

Елик и хората му се върнаха, когато вече се смрачаваше. Дуалия изпъшка от облекчение, като видя, че Винделиар е с тях и изглежда непокътнат. Дисагите на всички коне бяха издути и спътниците на Елик се смееха и завикаха на приятелите си още преди да стигнат до огъня.

— Плячкосахме цял град посред бял ден и жива душа не разбра! — извика един и това накара мъжете около огньовете да наскачат, за да видят какво са донесли.

Извадиха от дисагите бутилки вино и храна — бутове шунка и самуни хляб, поръсени със стафиди и омесени с подправки, солена риба и сушени ябълки.

— Посред бял ден! — викна един от мъжете, а друг, докато развяваше във въздуха дебела топла дреха, добави:

— Смъкнах я от нея, докато тя стоеше като крава, чакаща да я издоят! Поопипах я, обаче нямаше време за нещо повече! А когато се отдалечих, мъжът ѝ я хвана под мишница и си тръгнаха през града, без дори да погледнат назад!

Дуалия зяпна от ужас. Помислих, че е заради казаното от мъжа, но после проследих погледа ѝ. Винделиар седеше на коня си до ухиления Елик. Усмихваше се колебливо, с перлен наниз около врата и кожена шапка на главата. Шал с ярки шарки загръщаше шията му, а ръцете му бяха в ръкавици от червена кожа с пискюли. Един от мъжете, които бяха яздили с него, го плесна по бедрото и му каза:

— Това е само началото!

Усмивката на Винделиар се разшири и стана по-уверена.

Мисля, че това сломи решимостта на Дуалия.

— Винделиар! Помни пътеката! Не се отклонявай от това, което е видяно! — извика му тя.

Елик подкара коня си право към нея, бутна я назад и тя залитна и едва не падна в огъня.

— Мой е вече! Не му говори!

Но усмивката на пълничкото лице на Винделиар бе угаснала и той гледаше ужасѐн как Елик се наведе, за да зашлеви Дуалия. Тя не помръдна от мястото си и понесе удара. Кураж? Или пък се страхуваше от по-лошо, ако го избегне?

Елик впи поглед в нея и тя наведе очи. После Елик подкара обратно към огъня на халкидците и заяви високо:

— Тази нощ пируваме! А утре — ново изпитание на способностите на чудесния ни приятел!

Някои от Слугите гледаха с тъжни и гладни очи към лагера на войниците. Щом Елик слезе от коня си, мъжете му предложиха най-доброто от плячката. Известно време слисаният Винделиар гледаше към нашия бивак като куче, закопняло да се върне в познатия си кучкарник. После хората на Елик го наобиколиха, дадоха му вино и козунак. Един го прегърна свойски. Спомних си един сън, който бях имала, за просяк, повлечен и удавен във въртоп от скъпоценности и храна.

Мраз се надигна в мен. Никой от тях не беше провидял това. Но аз бях. Само аз.

Не разбирах как е възможно това, но съзнавах, че трябва да го разбера. Имаше голяма опасност в това, че не разбирах сънищата си. Аз бях единствената, която можеше да сграбчи кормилото и да насочи лодката, но не знаех как.

Шшт, заповяда ми строго Вълкът Баща. Не казвай нищо. Не и на тези хора.

Трябва да знам.

Не. Не трябва да си това. Поеми си дъх. Вдишай сега, подуши миризмите на сега. Бъди нащрек за опасността, която е сега. И никога няма да ти се наложи да се боиш за утрешната опасност. Имаше категоричност в предупреждението му, сякаш знаеше твърде добре смисъла му. Потиснах въпросите, които ме глождеха, и се отворих за всичко, което ставаше около нас.

— Поне не са направили нещо по-лошо освен да вземат дрехата ѝ — каза тихо Одеса.

Дуалия, която седеше унило до огъня, предположи причината за това.