— Докато не разберат границите на силата на Винделиар, няма да рискуват да се поставят в положение, в което целият град би могъл изведнъж да се обърне срещу тях. Но докато ограбват разни търговци, ние седим тук, открити за всеки, който може да реши да мине през тази ивица дървета. Вече сме видими. Всичко може да ни сполети.
— Всичко ли? — попита Одеса, сякаш самото понятие я озадачаваше.
— Да. Всичко. Толкова сме далече от пътеката, не знам как да се върнем на нея. Не знам дали трябва да действаме, или да се надяваме, че пътеката сама ще ни върне. Всичко, което направим, може да ни отклони от правилния избор.
Одеса кимна, почти страстно.
— Така ни учиха в школата. „Вярвай в пътя на Белия пророк. Избягвай крайни действия. Само Пророкът чрез неговия Катализатор може най-добре да насочи бъдещето.“ Но когато сме толкова далече от пътеката, все още ли е вярно това?
— Така трябва да вярваме — отвърна Дуалия, но според мен неуверено. Луриките се бяха скупчили около нея като стадо овце, струпали се около своя пастир. В ума ми се върна споменът за един мрачен сън. Стиснах зъби, с чувството, че едва сдържам черна жлъч, вместо звуци, докато думите от съня отекваха в главата ми. „Овцете са се пръснали от зъбите на вятъра, докато пастирът бяга с малкото вълче.“
Някой извика високо от другия огън:
— Защо? Защо не? За празненство! За онези от нас, които останахме тук и чакахме, докато вие изпитвахте момчето в града.
— Те са мои — отвърна Елик, но в строгите му думи звучеше добродушно веселие. — Когато ги разменим за пари, бъдете сигурни, че ще получите полагащия ви се дял. Лъгал ли съм ви някога за дължимото?
— Не, но…
Говореше красивият изнасилвач. На светлината на огъня носът и страните му бяха зачервени, не само от студа. Бяха пили откраднатото вино. Успях да зърна Винделиар. Седеше в снега с глуповата усмивка.
— Всичко е по негова вина — каза Дуалия с отровно горчив глас. Помислих, че говори за Елик, но тя се взираше невиждащо в помръкналата гора. — Той ни причини това. Не можа да се задоволи с ролята, която му беше дадена. Отнасяха се с него добре. Нямаше никаква причина да бяга, да си избере сам Катализатор, да унищожи пътеката със своята упоритост. Чувствам влиянието му в това. Как е възможно, не знам. Но съм сигурна, че е така, и проклинам името му…
— Тогава ни задели две-три! — предложи дръзко Хоген. — Една няма да направи толкова голяма дупка в кесията ти, командире!
Помислих, че Елик ще се разгневи на това искане, но може би беше поомекнал от виното и от радостта си от плячката за този ден.
— Командире? Не. Херцог. Херцог ще съм отново, с това момченце на каишката ми. Така ме наричайте отсега нататък!
При това изявление няколко от хората му завикаха одобрително.
Дали Хоген прецени, че е омекнал от виното и успеха? Поклони се на Елик и заговори с изящен тон:
— Херцог Елик, ваша светлост, ние, най-верните ви поданици, ви молим за щедро благодеяние. Не бихте ли ни отстъпили едно парче от вашата женска плът, за да се позабавляваме в тази студена нощ?
Всички избухнаха в смях и весели викове. Херцог Елик също се включи. Плесна здраво Хоген по гърба и заговори високо и ясно:
— Хоген, знам те добре. Една изобщо няма да ти стигне. А докато всички приключите с една, нищо няма да остане за пазара!
— Тогава дай ни две! — предложи дръзко Хоген и трима-четирима извикаха одобрително.
Усетих как Шън до мен се вцепени. Сложи ръка на рамото ми. Стискането ѝ беше като птичи нокти. Наведе се и каза на ухото ми:
— Хайде, Пчеличке. Сигурно си уморена. Да отидем да си легнем.
И ме дръпна да стана. Около нас луриките се свиваха около огъня с извърнати към другия огън очи.
— Не можем ли да избягаме? — прошепна една. — Ако се пръснем из гората, някои от нас може и да се спасят?
— Не правете нищо — изсъска Дуалия. — Нищо.
Но Шън не обърна внимание на думите ѝ. Поведе ме тихо извън кръга светлина. В ужаса си луриките сякаш не забелязаха, че тръгваме. Но Дуалия забеляза. Погледна ни, но не направи нищо, сякаш искаше да избягаме.
Спряла бях да следя разговора от другия огън, но грубият смях, който чух, беше по-скоро плашещ, отколкото весел. Елик извиси глас и каза почти добродушно:
— О, добре, Хоген. Всички знаем, че мозъкът ти спира да работи, когато пишката ти копнее да се топне. Ще ти дам една. Само една. Избрана специално за тебе. Хайде, поданици! Последвайте херцога си.
Изсумтях и спрях. Шън също спря. Погледнах назад. Бях ужасена, но трябваше да видя какво става. Ръката на Шън ме стисна още по-силно, но вече не ме теглеше. Мисля, че изпитваше същото парализиращо любопитство. Същия страх и ужас.
