— Имахме пленник. Един, който можеше да прави магии. Можеше да накара хората да не ни виждат… — Гласът му заглъхна, докато се мъчеше да намери смисъл в накъсаните си несвързани спомени.
— Мразя те — казах му вежливо. — Приятно ми е да те наранявам. Може би не искаш да ми дадеш повод да те порежа пак. — Килнах глава. — Знаеш ли, един изнасилвач няма нужда да е красив. Няма нужда от нос. Нито от уши.
Той заговори бързо.
— Значи онзи вече беше наш. Мъжът, който прилича на момче. Винделиар. Онзи, който може да те накара да забравиш разни неща. Бяхме го отделили от бледите хора и го бяхме убедили да се забавлява. Да използва магията си за неща, които може да иска да прави. Искахме да го направим като нас и да мисли, че сме му приятели. И се получи. Той беше по-ценен за нас от всички други заедно, струваше повече от всичко, което ни предлагаха. Тях щяхме да ги върнем в Халкида и да ги продадем, но него щяхме да задържим.
Тук имаше по-голяма история, но не държах да я чуя.
— Празнувахте. После какво стана?
— Поисках жена. Не знам защо трябваше да искам. Те бяха плячка, имах право на свой дял, а жени имаше много. Но не бяхме ги имали… — Отново спря. След като не помнеше Елик, нямаше как да знае защо са работили за жени, още по-малко защо са се въздържали да ги насилят. Намръщи се объркано. — Трябваше да взема най-грозната. Оная, за която повечето от нас мислехме, че може би изобщо не е жена. Но тя беше единствената… — Отново замълча объркано. Оставих го да се опита да събере нишките.
— Тя започна да пищи още преди да съм я пипнал. Бореше се страшно упорито, когато се опитах да я съблека. Ако не беше, и аз нямаше да… Не ѝ направих нищо, което една жена да не иска да ѝ направят. Нищо, което да я убие! Но тя пищеше и пищеше… И някой доведе Винделиар да се изреди… поне така мисля. Не знам. И после стана нещо. О, да! Онази по-старата и дебелата, и нея щяхме да я имаме. Но после… И всички полудяха. Подгонихме ги и ги излавяхме, и кръвта… а после се обърнахме един против друг. Яли сме заедно, били сме се рамо до рамо през последните четири години. Но оня, дето тя го доведе, дето можеше да накара селяните да не ни виждат? Той се обърна против нас и ни накара да забравим за братството. Можех да си спомня само кавгите, когато ме мамеха на зарове или взимаха жена, която исках аз, или ядяха повече от техния дял от най-доброто ядене. Исках да ги убия всичките. Убих двама. Двама от приятелите ми. Двама, с които се бяхме заклели един на друг. Единият посече крака ми преди да го убия. Чридик. Той го направи. Познавах го от пет години. Но се бих с него и го убих.
Думите вече се изливаха от устата му въпреки болката. Не го прекъснах. Къде е било малкото ми момиче в онази безумна нощ? Къде бяха Пчеличка и Шайн? Някъде извън лагера, паднали целите в кръв в снега? Хванати и отвлечени от бягащите наемници?
— Онези, които ни наеха, бледоликите, белите… Не те ни направиха това. Те изобщо не можеха да се бият с нас. Слаби бяха, непохватни с оръжия, не издържаха на похода и студа. Все ни молеха да караме по-бавно, да почиваме повече, да им намираме повече храна. И го правехме. Защо? Защо воини бяха командвани от хленчещи жени и хилави мъже? Заради мръсната магия, която ни направиха. Унизиха ни като воини. Посрамиха ни. А после ни обърнаха един срещу друг. — Изхлипа жално. — Взеха ни честта!
Надяваше ли се да спечели съчувствие от мен? Беше жалък, но не така, че да събуди жалост у мен.
— Не ме интересува изгубената ви чест. Отвлекли сте жена и дете. Какво стана с тях?
Той се стресна отново. Резнах го по носа. Носовете кървят много. Той се дръпна и вдигна ръце да се защити. Посякох и през двете и той закрещя:
— Копеле! Страхлив кучи син! Нямаш никакво чувство за воинска чест! Знаеш, че не мога да се бия с теб, иначе нямаше да посмееш да се държиш с мен така.
Не се засмях. Опрях ножа под гърлото му. Натиснах и той легна на гръб в снега. Думите заизлизаха сами от устата ми.
— А къде беше воинската ви чест, докато изнасилвахте жените от имението ми? Малкото ми слугинче от кухните мислеше ли, че сте доблестни воини, когато приятелят ти Пандоу я е разчекнал? Когато прерязахте гърлата на невъоръжените ми коняри, това чест ли беше?
Той се опита да се дръпне от ножа, но той го последва. С куция си крак не можеше да избяга повече, отколкото бе могло момиченцето ми от кухнята. Вдигна окървавените си ръце и натиснах с коляно ранения му крак. Той изохка от болка и заломоти:
— Те не бяха воини! Нямаха чест като воини. Всички знаят, че жени не могат да имат чест. Те са слаби! Животът им няма смисъл, освен това, което мъжете им дават. А другите, мъжете, те бяха слуги, роби. Не воини. Тя дори не беше в ред като жена! Толкова грозна! Дори не беше в ред като жена!
Изкрещя, щом ножът резна шията му. Лекичко. Още беше рано.
