— Странно — казах тихо. Вдигнах ножа нагоре към лицето му, а той вдигна ръце. Поклатих глава. — Моите жени даваха смисъл на живота ми. Наранявам тези, които нараняват моите. Не ме интересува въображаемата им чест. Воини, които насилват и убиват безпомощните, нямат чест. И никаква чест, когато нараняват деца. Ако не бяха моите жени, жените от моето домакинство и моите слуги, щях да сметна, че е недостойно за мен да ти правя това. Кажи ми. Колко време ти отне да изнасилиш една от жените в домакинството ми? Толкова ли дълго, колкото те режа с ножа?
Той се замята и се поряза сам. Бях изстискал от него цялата информация. Време беше да свършвам. Той ме погледна и го разбра.
— Онази нощ… онази нощ всички побягнаха. Керф може да знае. Харесваше му жената с червената рокля, бленуваше за нея като бебе, което иска майка си. Подигравахме му се. Зяпаше я непрекъснато. Промъкваше се в храстите да я гледа докато пикае.
— Керф. — Още малко късче информация. — Момчето с магията и жената, която го командваше. Какво стана с тях?
— Не знам. Всичко беше лудост и бой, и кръв. Може би са убити. Може би са избягали. — Внезапно изхлипа. — Ще умра тук в Шестте херцогства! А дори не помня защо дойдох тук!
Две неща се случиха едновременно. Чух цвилене на кон и вързаните животни му отговориха. И враната изграчи:
— Пази си гърба!
Потиснатото ми Осезание не ме бе предупредило. Но старата тренировка се задейства. Никога не оставяй враг зад себе си. Прерязах гърлото на Хоген, хвърлих се върху него и се превъртях мигновено.
Бях подценил стареца. Беше измъкнал ръцете си от жилата на прашката и замахваше с откраднатия меч.
Имах само нож срещу меча му — мечът на Искрен беше зад него в пряспата, където глупаво го бях забил. Изпъшках. Оръжията ни иззвънтяха в целувка, а след това той се дръпна, пое си дъх и замахна отново. Парирах, но не без усилие, пристъпих напред, после отскочих. Той се усмихна и пристъпи към мен. Щях да умра.
Отстъпих, а той се ухили злобно и настъпи. Беше стар, но пламнал от наранена гордост и жажда за мъст. И — реших, докато той предприемаше поредната си стремглава атака, — от жаждата да умре като воин. Нямах никакво желание да му помагам в това. Отново отстъпих. Както беше плувнал в кръв, бях много сигурен, че мога просто да го оставя да напада, докато се изтощи. Много сигурен. Не абсолютно обаче. Опитах се да пристъпя към меча на Искрен, но той ме отряза. Усмивката му стана по-широка. Изобщо не хабеше дъх за думи. Изненада ме с внезапния си скок напред. Наложи се едновременно да се сниша и да отстъпя.
Чух тропот на копита, приглушен от снега. Изобщо не бях сигурен, че ще мога да издържа срещу няколко ездачи. Не посмях да погледна натам, за да видя дали са халкидци или гвардията на Рингхил. След това някой извика:
— Взимай конете! — На халкидски.
Елик погледна за миг настрани и извика на хората си:
— При мен! При мен!
Надявах се, че няма да го чуят. Трябваше да направя нещо, което той не очакваше, нещо глупаво във всяка друга ситуация. Влязох му, ударих с ножа си силно по меча му и едва не го обезоръжих, но той успя да ме изтласка със сила, каквато не бях очаквал. Бях толкова изненадан, че за миг се замаях. Отскочих и трябваше да изтърпя подигравателната му усмивка. Той извика отново:
— При мен! При мен!
Никой от халкидците обаче не му обърна внимание. Като че ли изобщо не го забелязваха. Един дори мина толкова близо зад него, че едва не го стъпка. Вероятно бяха видели мен, но никой дори не помисли да спре, защото бягаха за живота си. Чух по-далечен вик:
— Насам, тръгнаха насам!
И реших, че гвардията от Рингхил ги е подгонила и ги настига.
Халкидските наемници просто искаха да сменят конете. Скочиха от изтощените си животни и всеки затича да се докопа до кон и да го няма. Вързаните коне се уплашиха от суматохата, заскачаха и задърпаха поводите и едва не стъпкаха мъжете в паниката си. Нямаше достатъчно отпочинали коне за всичките.
— Фицрицарин! Принц Фицрицарин! — Викът дойде някъде зад мен и познах гласа. Настойчивост. Препускаше към мен.
— Настойчивост! Чакай! — А това беше Ридъл, предупредителният му вик беше на ръба на паниката.
— Спри! — викнах му. Докато се бях разсеял, Елик беше видял шанса си. Скочи безразсъдно към мен, решен или да ме посече, или да ме принуди да го убия. Опитах се да отстъпя, но зад мен имаше дълбок сняг и заплетени храсти. Помете ме ужасна вълна на замайване. Едва се задържах на крака. Олюлях се. Коленете ми се огънаха. Залитнах в трънаците.
Елик замахна и мечът от собствения ми дом се понесе към гърдите ми.
— Милорд! Фицрицарин!
Беше Настойчивост. Беше пришпорил коня си към нас и по някакъв начин бе успял да грабне забития в пряспата меч на Искрен. Стискаше го като ръжен; разбрах, че никога не е държал оръжие.
— Спри! — извиках, защото Елик вече се обръщаше и вдигаше меча си да посрещне атаката на момчето.
Мечът на Искрен беше прекалено тежък за конярчето. Не беше умение. Самата тежест понесе оръжието надолу, а връхлитането на коня осигури инерция.
