Наблюдавах за трепването и загубата на фокус. Третия път, в който изрекох името, ударих. Върхът на меча вече се смъкваше и когато той се завъртя тромаво, за да остане с лице към мен, влязох рязко, избих гарда му и посякох три от пръстите му. Мечът падна в снега. Той извика и сви осакатената си ръка до гърдите си. В следващия миг се наведе и се опита да грабне меча с другата си ръка, но аз го изритах в гърдите. Той падна по гръб в снега. Наведох се, грабнах падналия меч и го вдигнах. Бях си върнал и двата меча. Да можех да държа детето си вместо тях!
— Говори — предложих вежливо. — Кажи ми за заложниците, които взехте. Какво стана с тях, с жената и малкото момиче?
Той ме зяпна, както седеше в пряспата.
— Не сме взели никакво малко момиче. — Стискаше осакатената си ръка. Притискаше я до гърдите си и я полюшваше все едно беше детето му. Заговори през зъби: — Страхливец! Нямаш никаква чест и никакъв кураж — да нападаш ранен човек.
Забих двата меча в снега зад мен. Извадих отново ножа и клекнах до него. Той се опита да изпълзи назад, но дълбокият сняг го спря, а стегнато превързаният крак му попречи. Усмихнах се и размахах ножа си към слабините му. Той пребледня. И двамата знаехме, че зависи напълно от милостта ми. Тръснах кръвта му от ръкавицата си така, че да го оплиска. Заговорих тихо, но ясно, на халкидски:
— Ти си влязъл насила в моя дом. Откраднал си меча ми. Изнасилил си жени от моето домакинство. Няма да те убия, но когато свърша с теб, никога повече няма да изнасилваш.
Той зяпна. Сложих пръст на устните си.
— Тихо. Ще ти задам един въпрос. Ще ми отговориш веднага. Разбираш ли ме?
Дишаше задъхано.
— Имаш един шанс да останеш мъж. — Беше лъжа, но той жадуваше да ѝ повярва. Видях надежда в погледа му. — Взели сте едно дете от дома ми. Тук съм, за да си я върна. Къде е тя?
Гледаше ме с широко отворени очи. После поклати глава. Едва успя да проговори от ужас:
— Не. Не сме взели никакво момиче.
Изгледах го намръщено. Избърсах острието на ножа в крака си. Той го следеше.
— Взели сте. Видели са ви. Знам, че е истина. — О. Глупаво. — Мислели сте, че е момче. Взели сте една млада жена и малкото ми момиче. Къде са те?
Той заговори бавно, може би от болка, а може би за да е сигурен, че го разбирам.
— Имаше голям бой. Много от нас полудяха. Имахме заложници. — Погледът му изведнъж стана объркан. — Те побягнаха. Другите ги подгониха. Ще се върнат, щом ги хванат.
Усмихнах се.
— Едва ли. Те също не помнят командир Елик, бас слагам. Мисля, че всеки ще хване каквото може и ще го задържи за себе си. Защо да се връща и да го дели с теб? Каква полза имат от теб? О. Може би конете. Могат да се върнат и да вземат конете. А теб ще те оставят тук. Кажи ми за детето. И за жената, която си се опитал да изнасилиш.
Той поклати глава.
— Не съм. Нямаше никакво момиче. Взехме едно…
Наведох се към него. Усмихнах се.
— Мисля, че един изнасилвач трябва да прилича на изнасилвач, а не на чаровник. — Опрях острието на ножа под лявото му око. Той затаи дъх и не помръдна — мислеше, че ще му го избода. Глупав човек. Порязах през бузата чак до челюстта. Рукна кръв и той подбели очи, мъчеше се да не припадне от болка. Припадъкът няма нищо общо с куража. Достатъчно остра болка — и всички припадат. Не исках да е в безсъзнание, но исках да се страхува от мен. Наведох се още по-близо до него и опрях върха на ножа в слабините му. Вече знаеше, че някои неща не са просто заплаха.
— Не! — извика и се опита да се отдръпне.
— Кажи ми за жената с червената рокля и детето с нея.
Той вдиша три пъти, бавно и плитко.
— Истината — посъветвах го. Натиснах леко с ножа. Държа ножовете си много остри. Срязах плата на панталоните му.
Той се опита да изпълзи назад в снега. Натиснах по-силно и той застина.
— Цялата — подканих го.
Той погледна към чатала си. Дъхът му излизаше накъсан.
— Имаше малки момичета, в къщата. Пандоу си пада по тях. Изнасили едно, може би повече. Не мисля, че уби някое. Не взехме нито едно от тях. — Изведнъж се намръщи. — Взехме много малко. Аз взех меча. Но взехме само двама пленници. Едно момче и слугинята му. Това беше всичко. — Видях объркване в очите му, докато се мъчеше да събере спомените си от нападението, без да си спомня за Елик.
— Къде са момчето и слугинята? — Ножът ми разшири срязаното в панталоните му.
— Момчето ли? — Каза го сякаш не можеше да си спомни какво ми е разказал току-що. — Момчето изчезна. С другите, които се разбягаха. Тръгнаха във всички посоки, бягаха и пищяха.
— Спри. — Вдигнах ръка. — Кажи точно какво се случи, когато загубихте пленниците си. От началото.
Отместих ножа и той вдиша разтреперано. Но бърз като котка, аз опрях върха под другото му око, здравата страна на лицето му. Той вдигна окървавените си ръце да се защити.
— Недей — посъветвах го и го принудих да легне по гръб в снега. След това го порязах. Не дълбоко, но достатъчно, за да изтръгна пъшкане.
— Тихо — казах му. — Хайде.
— Беше нощ. Бяхме пияни. Празнувахме. — Внезапно замълча.
Мислеше ли, че ще го опази в тайна от мен?
— Какво празнувахте?
