В далечината чувахме писъци, сърдити викове и един странен звук, който отначало не можах да разпозная.
— Това удари на меч в меч ли са? — прошепнах на Шън.
— Белите не носят мечове.
— Може да са взели от другите.
— Съмнявам се. Виж, сложи си палтото на земята и да седнем на него. Аз ще разтворя моето палто, а ти сядаш в скута ми и се пъхаш вътре с мен. Така ще ни е по-топло.
Добрината на предложението ѝ ме изненада толкова, колкото и практичността му. След като се сгуших в нея, попитах:
— Как го научи това?
— Когато бях много малка, баба ми ме водеше у дома след едно гостуване. Колелото на каретата се счупи. Беше зима и нощ и кочияшът ни трябваше да отиде да доведе помощ. Баба ме загърна в палтото си, за да ми е топло. — Говореше над главата ми.
Тъй. В детството ѝ беше имало возене в карети и добра баба.
— Значи не всичко в живота ти е било ужасно.
— Да. Не всичко. Само последните четири или пет години.
— Съжалявам, че не са били по-добри за теб — прошепнах и, странно е да го кажа, бях искрена. Почувствах я по-близка, сякаш бях по-голямата тази нощ, или тя беше по-млада.
— Шшт — предупреди ме тя и замълчах. Гневни викове все още раздираха нощта. Дълъг писък се извиси, заглъхна и отново се извиси. Помислих, че никога няма да спре, и зарових лицето си в рамото на Шън, а тя ме притисна до себе си. Въпреки че се бяхме сгушили една в друга, все още ни беше много студено. Тъмното и гората изглеждаха толкова огромни, че имах чувството, че сме някакъв упорит орех, който се мъчи да се разпука от студ. Чух тропот на препускащ в галоп кон; подмина ни и въпреки че изобщо не беше близо, потреперих от страх. Всеки момент очаквах някой да извика, че са ни намерили. Щяха да ни сграбчат и този път нямаше да има никаква Дуалия, която да ни защити. Или Дуалия и Винделиар щяха да дойдат с неговите замъгляващи лъжи и нейните меки жестоки ръце и да ни вземат за Слуги. Стиснах очи и съжалих, че не мога да затворя ушите си.
— Трябва да поспим, ако можем — прошепнах. — Утре ще трябва да се махнем далече и бързо.
Шън отпусна гръб на дървото.
— Ти спи. Аз ще пазя.
Зачудих се дали има някакъв смисъл от пазенето. Ако ни намереха, можехме ли да се бием и да се спасим? Но може би щяха да са само един или двама. Може би щяхме да успеем да избягаме. Или да се бием. И да ги убием. Бях премръзнала и треперех, но някак си заспах.
Събудих се веднъж през нощта, когато Шън ме разтърси.
— Дръпни се малко. Краката ми изтръпнаха! — прошепна в ухото ми.
Не исках да се махна от скута ѝ. Когато се раздвижих, палтото ѝ се отвори и малкото топлина, която беше събрало тялото ми, се измъкна навън. Шън се размърда, изпъшка тихо и намести краката си в друга поза.
— Седни до мен — нареди ми.
Измъкна едната си ръка от коженото палто и аз се пъхнах вътре. Сложих ръката си в празния ръкав, а тя ме прегърна с нейната. Задникът ми не харесваше коравата студена земя. Дръпнах палтото си и ни завих с пеша му. Сгушихме се една в друга. Нощта стана по-студена, по-тъмна и много по-тиха. Бухалите започнаха да си говорят и отново потънах в неспокоен сън.
Събудих се цялата разтреперана. Пръстите на краката ми бяха изтръпнали, задникът ме болеше, а гръбнакът ми бе като пръчка лед. Бях заровила лицето си в кожата на палтото, но едното ми ухо беше премръзнало. Утринна светлина се провираше през отрупаните със сняг клони, които ни бяха подслонили през нощта. Заслушах се, но чух само утринния зов на птици.
— Шън. Будна ли си? — Тя не се размърда и ме прониза ужас, че е умряла от студ. — Шън! — Разтърсих я, леко, но настойчиво. Тя вдигна рязко глава и ме зяпна, без да ме познае. После тръсна глава и ме позна.
— Слушай! — изсъска ми.
— Слушам — отвърнах тихо. — Нищо. Само птича песен. Мисля, че трябва да ставаме и да се махнем колкото се може по-далече оттук.
Не можехме да се изправим под клоните. Трудно ми беше да се измъкна от палтото и още по-трудно да издърпам моето палто изпод Шън и да го облека. Беше студено и пълно с нападали иглички. Изведнъж усетих, че съм гладна и жадна.
Измъкнах се изпод дървото и Шън изпълзя след мен. Зимният ден беше ярък и ясен и за миг постоях и примигах. После гребнах шепа сняг и го лапнах. Стопи се на много малко вода. Гребнах още.
— Не яж много. Ще измръзнеш още повече.
Съветът на Шън беше разумен. Не можех обаче да обясня защо ме подразни. Гребнах по-малко и го натиках в устата си. Тя заговори отново:
— Трябва да се върнем у дома. Не можем да тръгнем по дирята на шейните. Ако ни търсят, това ще е първото, което ще очакват да направим.
— Ако ни търсят ли?
— Войниците се скараха със Слугите, така мисля. Слугите все още ще те искат, ако някои от тях са оцелели. Но можем да се надяваме, че войниците няма да се интересуват от нас.
— Не можем ли да отидем до градчето и да помолим за помощ? Или в някоя ферма?
Тя поклати замислено глава.
