Опустошенията на този дракон са точно толкова бедствени, колкото ако сме изправени пред нашествие на армия. Тя била „малка“, казват ми, според драконовите мерки, но въпреки това гладът ѝ изглежда неутолим. Пастирите не смеят да изкарат стадата си по по-високите летни пасища, защото дори с мъже и кучета, които да ги пазят, драконът се спуска и взима каквото му хареса. Добитък и овце умират колкото от ноктите ѝ, толкова и в главоломния си бяг. Най-породистите стада добитък и коне бяха за известно време в безопасност, пазени в обори и конюшни, но дори това вече не е така. Има вече три донесения, че драконът с ноктестите си крака и пердашещата си опашка разрушава постройки, за да се добере до добитъка вътре.
Дали домове и хора ще са следващите? Положението е нетърпимо. Като крал, вие трябва да предложите някакво решение, все едно дали ще е договаряне или военен отговор. Има слухове, че котериите на Умението са способни да общуват с дракони. Моите пастири и земеделци, които са били достатъчно смели да стоят на място и или да предложат на този дракон избрано животно, или да я заплашат, са пренебрегвани. Най-малкото, не можете ли да изпратите една котерия да се опита да вразуми това същество?
Стоях все едно бях станал парче лед.
— Какво имаш предвид? — успях да изрека най-после, но знаех какво има предвид. Колкото и невъзможно да изглеждаше, имаше само едно обяснение.
— Като вас — каза тя. — Влязоха в един камък, като вас. И взеха Пчеличка. Усетих как светът спря. Ушите ми кънтяха.
— Какъв камък? Къде? — Не можех да намеря достатъчно въздух в дробовете си и въпросите излязоха на шепот.
Шайн примига. Заговори тихо и объркано:
— Те ни изхитриха. Халкидецът, който изглеждаше добър. Той ни намери и ни върна при Дуалия. И при Винделиар, и още няколко други. Криеха се, защото наблизо имаше халкидци. Щом ни видя, тя ни накара всички да се хванем за ръце. — Изведнъж се намръщи. — Все едно беше игра. Детска игра. Сула държеше ръката ми много силно, забила беше ноктите си. Кучка мръсна…
Гласът ѝ заглъхна. Затаих дъх. „Остави я да говори. Не задавай въпроси.“ Виждах колко е крехка, едва можеше да се съсредоточи. Тя се пресегна към Ридъл с трепереща ръка и продължи задъхано:
— Дуалия извади един свитък. И ръкавица, много тънка ръкавица със сребро на връхчетата на пръстите. Но не беше хубава. Сложи си я. И пипна камъка, и…
— Шън! Мила Еда, слава на теб! Ти си! Шън!
Фоксглоув беше спряла гвардията ми на почтително разстояние, а Петлите се бяха струпали зад тях. Лант и Настойчивост бяха подкарали напред, за да видят защо са спрели, и сега Лант се метна от коня си и се втурна към нас.
— Лант! — извика Шайн и след това закрещя: — Лант! Лант! — Хвърли се в прегръдката му и не исках да видя ужасната борба на чувства, която се разигра на лицето му. Надявах се никой друг да не може да разбере какво означават те. Държеше я, но не както тя се беше вкопчила в него. Държеше я като нещо изгубено за него, докато тя се беше сгушила в ръцете му все едно най-сетне се е върнала у дома.
— Мислех, че си мъртъв! Видях, че те убиха. А после ме отвлякоха! — Замаяното ѝ спокойствие си бе отишло. Бе спасена в прегръдката му и истерията ѝ се усилваше.
— Шайн. Какъв камък? Къде? — настоя Ридъл. Сграбчи я за раменете и я обърна към себе си. Тя се опита да се задържи за ризата на Лант, но Ридъл го изгледа предупредително и той я пусна и отстъпи назад. Беше ли облекчен от това, че я бяха измъкнали от прегръдката му? Тя изглеждаше объркана и на ръба на паниката, но Ридъл я хвана за брадичката и извърна лицето ѝ към своето. — Шайн. Погледни ме. Може да успеем да върнем Пчеличка веднага. В кой камък влязоха? Преди колко време?
