— Дошъл е в Бъкип. Заради траура за Пчеличка. Нямах много време с него, всъщност почти не говорихме. Мисля да го поканя да ми попее тази вечер. Някои от старите песни и някои от любимите на Пчеличка.
— Музиката облекчава болката.
— Ще го поканя да дойде тук.
Ръката му стисна моята.
— Ами… добре.
— Може би и Кетрикен ще ни навести.
Той вдиша накъсано.
— Би било… приятно. — Ръката му се вкопчи в ръкава ми.
— Сигурен съм, че ще е приятно.
И се изненадах колко ми олекна на сърцето. Търпение някога ми бе казала, че най-добрият начин да престана да се самосъжалявам е да направя нещо за някой друг. Може би неволно бях открил какво щях да правя с живота си, поне за кратко: да извадя Шута от състоянието на вцепененост и страх и да го върна към живот, в който има някои малки удоволствия. Ако можех да постигна това, то можеше да облекчи съвестта ми поне малко, когато дойдеше време да тръгна. Тъй че прекарах един час с него в обмисляне на вечерното събиране. Аш с радост отиде до кухнята да донесе освежителни напитки и закуски, а след това да отиде да потърси Хеп и да му предаде молбата ми. Пратихме го и по още една работа — да иде до старите конюшни да намери Настойчивост и да донесат враната в покоите на Шута. Когато най-сетне излязох от стаята, срещнах двете момчета. Качваха се по стълбището. Враната бе кацнала на ръката на Настойчивост като ястреб. Реших, че въвеждането на Настойчивост в малкия кръг приятели на Аш ще е добре за всички.
Тръгнах бавно по коридора към новите си стаи. Хеп щеше да се срещне с мен там. Жегна ме остро угризение. Какво ми ставаше? Да уреждам събиране в стаята на Шута само няколко дни откакто Пчеличка беше отвлечена! Скръбта ми се върна като надигащ се вятър и ме помете, смрази сърцето ми. Скърбях, но беше скръбта на човек без доказателства за смърт.
Наистина ли вярвах, че е мъртва? Беше си отишла, така, както Искрен си бе отишъл от Кетрикен. Недостижима и невидима. Някъде там, в течението Умение, където не можех повече да плувам, можеше да са се задържали нишки от нея. Чудех се дали ще се свърже по някакъв начин с Искрен; дали нейният прадядо крал Умен ще познае тези нишки като родствени.
Глупави фантазии, сгълчах се наум. Детинска утеха, с която да се залъжа. Толкова трудно беше да повярвам в смъртта на Моли. Времето щеше да заличи съмненията ми. Пчеличка си беше отишла. Остатъкът от деня изтече на капки. Хеп дойде при мен и поплака, и ми показа подаръка, който беше взел за Пчеличка още през лятото. Беше кукла със сбръчкана като ябълка глава и малки и тънки като клечки ръце. Помислих си, че е едновременно гротескна и странно очарователна с кривата си усмивка и очи като седеф на миди. Даде ми я и я сложих на стойката до леглото ми. Зачудих се дали ще мога да заспя, докато ме гледа.
Същата вечер, в стаята на Шута, Хеп пя песните, които Пчеличка най-много беше обичала, старите песни, песните с броене, глуповатите песни, които я бяха карали да се смее с възторг. Враната кимаше с глава в такт и веднъж изграчи: „Пак, пак!“. Кетрикен седеше до Шута и държеше костеливата му ръка. Имаше кекс с джинджифил и вино от бъз. Виното май ни дойде малко в повече. Хеп ме поздрави, че вече съм станал принц, а не Осезаващия Копелдак, а аз го поздравих, че е прочут менестрел, а не копеленцето, което бях осиновил. Беше ни ужасно смешно, но Аш ни зяпна с ужас, а Настойчивост, който по някакъв начин беше поканен, изглеждаше обиден заради мен.
Успях все пак да спя. На сутринта закусих с Шута, а след това получих покана за игра от Почтен и Благоденствие. Не ми се искаше да отида, но нямаше начин да им откажа. Знаех, че го правят с добро намерение, за да ме разсеят от скръбта. Облякох се натруфено. Не носех скрити ножове и отрова. Хвърлях зарове, направени от нефрит и хематит, и загубих. Залозите ми бяха с малки сребърни монети вместо с медните, които минаваха от ръка на ръка на масите в кръчмите от младостта ми. Вечерта отидох да навестя Шута и заварих Хеп вече там — забавляваше Аш и Настойчивост с глупави песни. Седнах и послушах, държах се вежливо.
Решения. Не. Решение. Шутът беше прав. Ако не изберях какво ще правя с остатъка от живота си, някой друг щеше да избере вместо мен. Чувствах се като руда, стрита на прах, загрята докато се стопи и излята. И сега се втвърдявах в нещо — но какво? Съзнанието за това, което щях да бъда, ме споходи бавно, като изтръпналост, разсейваща се след тежък удар. Неумолимо. В безсънните нощи плановете ми започнаха да се оформят. Знаех какво трябва да направя и в хладната си преценка знаех, че трябва да го направя сам.
Преди да започна, трябваше да свърша, казах си. Веднъж, късно през нощта, се усетих, че се усмихвам кисело, когато си спомних как Шутът беше завършил ролята си като лорд Златен. Планът му за изход не се беше получил точно както си го беше представял. Беше му се наложило да бяга презглава от кредиторите си. Моят, реших, щеше да е по-леко отдръпване, по-милостиво изчезване от неговото.
