Гонитбата на Шута полностью

— Винделиар — промълви тя и пребледня. Спокойната ѝ фасада се пропука и видях пред себе си една злочеста млада жена, вкопчена страстно в утешителната рамка на чистите дрехи, топло легло и редовни блюда. Научи ли веднъж човек какво могат да направят безсърдечни хора, не може да го забрави. Злото винаги остава сред нещата, които могат да те сполетят.

— Ти си в безопасност — казах ѝ без полза.

Тя ме погледна.

— Засега — отвърна тихо. — Но Пчеличка не е. Тя го захапа, за да ме пусне. И аз избягах.

— Станалото — станало — казах вдървено. — Не мисли за това.

Настъпи мълчание. Сенч продължаваше да се усмихва. Зачудих се какви други билки е пил.

Шайн изведнъж заговори:

— Беджър… принц Фицрицарин. Искам да ви кажа, че съжалявам.

Извърнах поглед.

— Вече ми го каза, Шайн. Още когато те намерихме. Не е твоя вина, че са взели Пчеличка.

— Съжалявам не само за това — отвърна тя тихо.

Отклоних я от темата.

— Знаеш ли защо Пчеличка ухапа мъжа, който се е държал за теб, вместо Бялата, която е държала нея?

Тя поклати глава. В стаята настъпи мълчание и го оставих да натежи. Някои неща не стават по-добри, като се обсъждат.

— Умението — казах тихо. Това върна погледа ѝ към мен. — Някой говорил ли ти е за него? Че като една от Пророците може би си наследила дарбата за него?

Тя изглеждаше изненадана.

— Не.

— Добре. — Как да подходя към това? Сенч очевидно не беше махнал преградата, която бе сложил върху нея. Копривка знаеше, че Шайн бе имала Умение и че е била запечатана. Имах ли право изобщо да се намесвам в това? Поех си дъх и тръгнах по по-безопасна пътека. — Е, би могла. Сигурен съм, че когато почувстват, че моментът е дошъл, ще те изпитат за Умението. И ако го притежаваш, ще ти дадат обучението, за да го усъвършенстваш. — Сигурен бях, че всяко такова обучение ще е много по-различно от суровите уроци, на които бях подложен аз.

— Има го.

Двамата извърнахме погледи към Сенч. Главата му все така леко се поклащаше, почти като кимане.

— Нима? — Шайн изведнъж светна, засия от възбуда.

— Да. Разбира се, че го имаш. И си силна в него. — Усмивката на Сенч стана по-широка и за миг зелените му очи бяха точно толкова пронизващи, колкото винаги, когато впи погледа си в нея. — Не помниш ли как ме намираше в сънищата ми? Как ти, необучена и незнаеща, използваше своята магия на Пророк, за да ме намериш? Моята… възлюбена… дъщеря. — Изричаше всяка дума ясно и отделено. Очите му не се откъсваха от лицето на Шайн. Нещо премина между тях, нещо особено и лично, и внезапно разбрах какво е направил. Печатът ѝ Умение бяха думи, които той бе сигурен, че само той някога ще ѝ каже. Кой друг би я нарекъл възлюбена дъщеря?

Гледаха се в очите и осъзнах, че дишат в унисон. Устните на Шайн оформиха неизречена дума. Тате. Стаята бе затихнала и замряла като дълбоко езеро. Гледах ги, без да мога да проумея какво точно става, без да мога да реша дали е чудесно или ужасно.

Чух как външната врата на покоите на Сенч се отвори. Гласът на Стабилен го изпревари:

— Знаеш, че не трябва да посяга към Умението, Фиц!

— Не съм аз — отвърнах и видях стъписването на лицето му, щом влезе. Извърна поглед от Сенч към Шайн и след това очите му се разшириха, и в този миг разбрах, че е призовал Копривка. Погледът му отново се стрелна към мен.

— Тя трябва да спре! Лейди Шайн, моля ви, моля ви, спрете! Това може да е смъртта за него.

— Да спра? — Гласът ѝ бе като на сънуващ, който говори в съня си. — Това е моят татко. Мислех, че е забравил за мен. Или че ме е изоставил.

— Никога — закле се Сенч и силата в гласа му ме накара да се зачудя дали тя не го връща към живота, вместо да го убива.

— Не знам какво да направя! — призна Стабилен.

— И аз — казах.

Сякаш изтече много време, преди да чуя как вратата на Сенч отново се отвори. Този път беше Копривка, зачервена, и с нея една висока жена, която никога не бях виждал. Копривка я погледна и каза:

— Разделяме ги. Много леко. Ще помогна на лорд Сенч да възстанови стените си. Виж дали можеш да помогнеш на момичето. Стабилен, бъди готов да помогнеш. — Дъщеря ми ме погледна бегло. — По-добре ще е, ако не си тук. Усещам, че отново посяга към теб, опитва се да те притегли в течението.

— Отивам си.

Потиснах страха и неохотата си. Бях безполезен тук, ако не и по-лошо. Пречка за тях. Не се усъмних в това, което ми каза Копривка, и все пак това, че ме пъди, за да може да си свърши работата, жегна гордостта ми. Как го казваше Бърич? Безполезен като виме на бик. Това бях. Започваше да ми писва, че съм безполезен и некадърен.